— Съжалявам — каза сервитьорката. — Надявам се бързо да си намерите работа.
— Благодаря — отвърна Ричър.
На охранителя вътре му бяха необходими четирийсет секунди, за да се обади и да получи инструкции, след което да се надигне от стола, да поеме дълбоко дъх и да излезе навън. В такъв случай би трябвало да се появи всеки момент зад гърба им.
Но само ако Ричър бе попаднал на следа.
А това не бе никак сигурно.
— Каква работа бихте искали да вършите? — попита сервитьорката.
Вратата зад тях се отвори и охранителят излезе навън.
Ричър пристъпи към бордюра и се обърна, за да образува нещо като триъгълник, в който сервитьорката се намира от лявата му страна, охранителят — от дясната, а зад гърба му остава свободно пространство.
Охранителят погледна към Ричър и изсъска на сервитьорката:
— Изчезвай, хлапе!
Ричър я погледна.
Тя присви устни. Сякаш изрече безгласно няколко думи. Може би: Виж къде отивам. После хукна. Не буквално. Обърна се и пресече улицата с бързи енергични крачки. Ричър се извърна два пъти, за да погледне през рамо. Погледна след нея само за миг, колкото съзнанието му да запечата фигурата ѝ като кадри от видеоклип. Първия път я видя да крачи на север, на половин пряка разстояние, а втория тя бе изчезнала. Вероятно през някоя врата в края на пряката.
Охранителят заговори бързо:
— Трябва да ми кажете името си, преди да ви свържа с Макс Труленко. А най-добре първо да поговорим, за да разбера откъде се познавате, да успокоя евентуалните му тревоги…
— И кога можем да го направим? — попита Ричър.
— Още сега — отвърна охранителят. — Влезте вътре, ще ви черпя кафе.
Опитва се да ме забави, помисли си Ричър. Докато пристигнат биячите. Огледа улицата и в двете посоки. Не видя фарове. Никой не идваше. Засега.
— Благодаря, но току-що вечерях — отвърна той. — И не ми се пие кафе. Ще се върна утре. По същото време.
Охранителят извади телефона си.
— Мога да му изпратя вашата снимка — каза той. — Като за начало. Това ще ускори нещата.
— Не, благодаря — заяви уверено Ричър.
— И трябва да ми кажете откъде познавате Макс.
— Всички познават Макс. Той е достатъчно известен.
— Какво съобщение искате да му предадете?
— То е само за неговите уши.
Украинецът не отговори. Ричър огледа улицата. И в двете посоки. Никой не идваше. Засега.
— Не ме разбирайте погрешно — продължи охранителят. — Приятелите на Макс са и мои приятели. Но ако познавате Макс, разбирате, че трябва да ви проверим. Не бихте имали нищо против.
Ричър огледа улицата. Сега вече забеляза нещо да приближава. Двойка фарове, появили се от югозападния ъгъл на карето. Те подскачаха нагоре-надолу, тъй като предното окачване явно не успяваше да компенсира друсането при висока скорост. Фаровете описаха полукръг, след което се насочиха право напред и подскочиха нагоре, когато задницата на автомобила се наклони надолу в резултат на силното ускорение.
Колата се насочи право към тях.
— До скоро — каза Ричър. — Надявам се.
Той се обърна, пресече улицата и тръгна на север, по-далече от колата. Миг по-късно видя втори автомобил да се появява иззад северозападния ъгъл на карето. И неговите фарове подскачаха. Но от срещуположната посока. Отново в резултат на силно ускорение. Право към него. Във всяка от колите вероятно имаше по двама души. Бяха реагирали бързо, бяха изпратили четирима души. Това бе равносилно на бойна тревога. Следователно Труленко бе важна клечка. Следователно нямаше да се церемонят с Ричър.
И го бяха притиснали от две страни. А той стоеше по средата, ярко осветен от фаровете на автомобилите им.
Виж къде отивам.
Врата в края на пряката.
Ричър се обърна далече от светлината и видя врата след врата, скрити в неравните сенки, които сякаш се движеха нестройно. Повечето врати бяха на търговски обекти и зад тях се криеше единствено прашен сивкав сумрак, характерен за затворените магазини навсякъде по света, но други бяха от масивно дърво и вероятно водеха към втория етаж, където имаше жилища. Нито една врата обаче не бе отворена, дори на сантиметър. И също така под нито една не се процеждаше светлина. Ричър продължи на север, защото сервитьорката бе тръгнала в тази посока. Сенките разкриха още врати, една по една, но всичките изглеждаха сиви, безмълвни и неумолими. Всичките изглеждаха затворени.