Колите се приближаваха. Светлините на фаровете ставаха все по-ярки. Ричър се отказа да проверява вратите. Реши, че не е чул правилно. Или че не е разбрал какво казват устните ѝ. Съзнанието му започна да разиграва различни сценарии с двама нападатели от юг и двама от север, несъмнено всичките въоръжени. Вероятно с пистолети, а не с пушки. И тъй като се намираха твърде близо до центъра, оръжията им щяха да бъдат със заглушители в зависимост от това какво се бяха споразумели с местното полицейско управление. Не биваше да плашат гласоподавателите все пак. Но и не биваше да проявяват прекалена предпазливост, защото рискуваха да разочароват шефовете.
Колите намалиха и спряха.
Ричър се оказа притиснат между тях.
Първото желязно правило, което си бе изковал още като дете, още когато бе осъзнал, че или той ще се страхува от другите, или те ще се страхуват от него, гласеше, че трябва да се втурне към опасността, а не да бяга от нея. Което в конкретния случай означаваше, че трябва да хукне напред или назад. Той избра напред. На север, в посоката, в която и бездруго отиваше. Така нямаше да наруши ритъма си. Нямаше да изгуби инерцията си. Продължи напред. Ръководен от инстинкт, но и от тактически съображения. Доколкото можеше да има такива предвид неблагоприятните обстоятелства. Трябваше да извлече максимума от лошите карти, които му се бяха паднали. Най-малкото, да се възползва от предимствата, които му предоставя бойното поле. Умните глави в „Уест Пойнт“ биха използвали термини като манипулиране на бойното поле. Тези отпред щяха да изпитат нарастваща тревога в резултат на приближаването му, а онези отзад щяха да изостанат от мишената. И двете промени щяха да намалят ефективността им. И в двата случая под петдесет процента, ако Ричър извадеше късмет. Също така онези отзад щяха да се притеснят да не засегнат колегите си отпред. Които щяха да се намират в непосредствена близост до мишената.
Така онези отзад може би сами щяха да стигнат до извода, че не бива да се намесват. И така да позволят на Ричър да извлече максимума от лошите карти.
Ричър продължи напред.
Чу как вратите на автомобилите се отварят. Фаровете осветиха вратите на няколко магазина вляво от него, всичките солидни на вид, добре заключени. Освен една. Защото не беше врата. А страничен проход. Бордюрът вдясно бе все така равен по цялото протежение на тротоара, но вляво се виждаше отвор между сградите с ширина поне два метра и половина, застлан със същите плочки като тротоара. Явно някакъв пешеходен проход. Обществен. Но накъде водеше? Не беше важно. Важното бе, че е потънал в мрак и може да го изведе на по-удобно място от тази пуста улица, осветена от четирите фара на два автомобила, спрели един срещу друг.
Ричър се втурна в прохода. Зад гърба му прозвучаха стъпки.
Ричър продължи да тича. Само след няколко метра проходът се разшири и излезе на тясна уличка. Все така потънала в мрак. Стъпките зад гърба му приближаваха. Той остана близо до фасадите, където сенките бяха най-дълбоки.
В тъмнината до него се отвори врата. Появи се ръка и го дръпна вътре.
14
Вратата се затвори безшумно и три секунди по-късно стъпките прозвучаха отвън, бавно и уморено. После настъпи тишина. Ръката, уловила Ричър, го задърпа навътре в мрака. Пръстите бяха малки, но силни. Двамата се озоваха в различно пространство. Защото акустиката беше различна. Миризмата беше различна. Явно се намираха в някакво помещение. Ричър долови дращене на нокти по стената. Някой търсеше ключа на лампата.
Грейна ярка светлина. Той премигна.
Сервитьорката.
Виж къде отивам.
Беше проход, а не врата. Или проход, който води към врата. Към отворена, макар и на сантиметър, врата.
— Тук ли живееш? — попита Ричър.
— Да — отвърна тя.
Още бе облечена с дрехите от бара. Черни джинси, черна блуза. Дребничка, с къса черна коса и очи, в които определено се четеше загриженост.
— Благодаря за поканата — каза Ричър.
— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искала да получа. Ако бях непознат, а охранителят ме гледаше подозрително.
— Така ли правеше той?
— Явно е надушвал неприятностите.
Ричър не отговори. Стаята, в която се намираха, бе уютна, издържана в меки тонове, обзаведена със стари, но удобни мебели, част от които купени вероятно от заложна къща, почистени и ремонтирани, а други — сглобени от изхвърлено от употреба промишлено оборудване. Метални рамки от стара машина поддържаха масичката за кафе. От подобни компоненти бе сглобена и етажерката за книги. И всичко останало. Наричаше се препрофилиране. Ричър бе чел затова в някакво списание. Харесваше стила. Харесваше и резултата. Стаята бе наистина приятна. После чу глас в главата си: Ще бъде много жалко, ако ѝ се случи нещо.