— Работите за тях. Не би трябвало да ми предлагате убежище — каза той.
— Не работя за тях — възрази тя. — Работя за семейството, което притежава бара. Онзи на вратата е… да го наречем, цената, която семейството плаща, за да върти бизнеса си. Където и да отида, положението ще е същото.
— Той явно смяташе, че може да ви нарежда.
— Всички си въобразяват, че могат да командват. Поканих ви и за да им го върна.
— Благодаря — повтори Ричър.
— За нищо.
— Аз съм Джак Ричър — каза той. — Много ми е приятно да се запознаем.
— Абигейл Гибсън. Но всички ме наричат Аби.
— А мен — Ричър.
— Приятно ми е да се запознаем, Ричър — каза тя.
Здрависаха се. Отстрани този жест изглеждаше доста официален. Абигейл имаше малки, но силни пръсти.
— Предизвиках тази суматоха напълно съзнателно — обясни Ричър. — Исках да видя по какъв начин ще реагират на нещо. Колко бързо и какви сили ще мобилизират.
— Ще реагират на какво?
— На името Максим Труленко. Чувала ли си за него?
— Разбира се — отвърна Аби. — Неотдавна обяви фалит. Занимаваше се май с интернет. Беше доста известен по едно време.
— Искам да го открия.
— Защо?
— Дължи пари на доста хора.
— Да не си събирач на дългове? Нали каза, че в момента не работиш.
— Работя, но pro bono… с благотворителна цел — обясни Ричър. — Временно. От името на една възрастна двойка, с която се запознах. Засега само проучвам въпроса. Топнах си пръста във водата, така да се каже.
— Няма никакво значение, че дължи пари. Труленко няма пукнат цент. Фалирал е.
— Има една теория, която гласи, че е скрил доста пачки под дюшека.
— Винаги има подобни теории.
— Мисля, че в този случай предположенията са напълно основателни. Това е логичното заключение, до което стигнах. Ако Труленко беше фалирал, щяха да са го намерили досега. Никой обаче не е успял да го открие, следователно разполага с пари. Защото единственият начин да се скрие в този град е да си плати на украинците. А това изисква пари. Следователно Труленко разполага със средства. И ако го открия бързо, може още да не ги е похарчил.
— За онази възрастна двойка.
— Да се надяваме, че ще са му останали достатъчно пари, за да покрие нуждите им.
— Единственият начин да се скриеш, е да разполагаш с пари — повтори Аби. — Звучи ми като афоризъм от онези курабийки с късметчета. Но предполагам, че тази вечер получи потвърждение.
Ричър кимна.
— Две коли — каза той. — Четирима души. Труленко определено получава добро обслужване.
— Не се забърквай с тези хора — предупреди го Аби. — Виждала съм отблизо на какво са способни.
— Ти се забъркваш с тях. Ти ми отвори вратата.
— Това е различно. Никога няма да разберат. Тук има поне сто врати.
— Защо го направи? — попита Ричър.
— Знаеш защо.
— Може да са искали да си побъбрим приятелски.
— Не мисля.
— Може би само щяха да ме сплашат.
Аби замълча.
— Но ти знаеше, че няма да се задоволят с това — продължи Ричър. — Затова отвори вратата.
— Виждала съм ги отблизо — повтори тя.
— Какво щяха да направят?
— Не обичат никой да си пъха носа в работите им — каза Аби. — Мисля, че щяха да те наранят. И то много лошо.
— Виждала ли си ги как действат в подобни случаи?
Тя не отговори.
— Както и да е — каза Ричър. — Благодаря още веднъж.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Трябва да тръгвам. И бездруго направи достатъчно за мен. Взел съм си стая в хотел.
— Къде?
Ричър ѝ каза, а тя поклати глава.
— Това е западно от Сентър Стрийт — изтъкна тя. — Те имат очи и уши там. Вече са разпратили съобщения с твоето описание.
— Явно се отнасят много сериозно към подобни неща.
— Нали ти казах, не обичат никой да си пъха носа в работите им.
— Какъв е броят им?
— Достатъчен — отвърна Аби. — Ще направя кафе. Искаш ли?
— Разбира се.
Тя го поведе към кухнята, която бе малка и еклектична, но чиста и подредена. Създаваше уют. Аби изсипа засъхналата утайка от филтъра, изплакна го и сложи кафе. Включи кафе машината и помещението се изпълни с наситен аромат.