— Надявам се, че кафето няма да ти попречи да заспиш — каза Ричър.
— Лягам си, когато слънцето изгрее. После спя цял ден.
— Звучи логично.
Аби отвори един шкаф и извади оттам две бели порцеланови чаши.
— Ще взема душ — каза тя. — Налей си кафе, ако стане готово, преди да изляза от банята.
Минута по-късно Ричър чу течаща вода, а после и тихото жужене на сешоар. Откъм кафе машината се разнесоха кипене на вода и съскане на пара. Аби се върна веднага щом приключи в банята. Изглеждаше поруменяла и освежена, ухаеше на сапун. Беше облякла рокля, която приличаше повече на мъжка риза, дълга до коленете и силно вталена. Вероятно под нея не носеше почти нищо. Краката ѝ определено бяха боси. Явно така се обличаше след работа. За приятна релаксираща вечер у дома. Наляха си кафе и отнесоха чашите в дневната.
— Не отговори на въпроса ми — каза тя. — Но предполагам, че нямаше възможност.
— На кой въпрос? — попита Ричър.
— Каква работа би искал да вършиш?
Вместо отговор той ѝ разказа накратко биографията си. Началото бе съвсем обикновено, но не всеки бе в състояние да разбере случилото се впоследствие. Син на морски пехотинец, прекарал детството си на петдесет различни места, следване в „Уест Пойнт“, служба на сто различни места, съкращения на личния състав след края на Студената война, челен сблъсък с цивилния живот… Съвсем обикновена история. Последвана от безцелно скитане из страната, което вече не можеше да се нарече обикновено. Без работа, без дом. Винаги неуморен, винаги в движение. Само с дрехите на гърба си. Без конкретна цел и с предостатъчно време, за да стигне до там. Някои хора трудно биха го разбрали. Но Аби като че ли го разбра. Защото не зададе обичайните глупави въпроси.
Собствената ѝ история бе по-кратка, защото тя самата бе по-млада. Родена в предградие в Мичиган, израснала в предградие в Калифорния, почитателка на книгите и философията, театъра и музиката, танците и експерименталното изкуство. Пристигнала в града като студентка и така и не си тръгнала. Временната работа като сервитьорка, която трябвало да продължи месец, продължила десет години. Сега Аби бе на трийсет и две. По-възрастна, отколкото изглеждаше. Твърдеше, че е щастлива.
Върнаха се в кухнята за още кафе, след което се настаниха един срещу друг в двата края на канапето. Ричър се излегна удобно, а Аби кръстоса крака и подви свенливо полите на роклята си между голите си крака. Ричър не разбираше много от философия, театър, танци или експериментално изкуство, но винаги четеше книги и слушаше музика, когато му се удадеше възможност, затова успя да поддържа разговора. На два пъти откриха, че са чели една и съща книга. Същото бе положението и с музиката. Аби определи този период като своята „ретро фаза“. Ричър имаше чувството, че е било вчера. Разказаха си разни случки, посмяха се.
Стана два през нощта. Ричър реши да си вземе стая в хотел, който се намира на територията на албанците. На една пряка източно от тук. Щеше да му свърши работа. Можеше да си позволи да остане още няколко дни.
— Можеш да останеш, ако желаеш — предложи Аби.
Ричър бе сигурен, че тя е разкопчала още едно копче на роклята си. Знаеше, че може да се довери на очите си. Беше достатъчно наблюдателен. Досега много пъти бе инспектирал въпросното деколте. То изглеждаше изключително привлекателно. А с едно копче по-малко ставаше още по-привлекателно.
— Не виждам стая за гости — каза Ричър.
— Нямам — отвърна Аби.
— Това някакъв житейски експеримент ли е?
— В сравнение с какво?
— Обичайните обстоятелства.
— Комбинация от двете, предполагам.
— Устройва ме — отвърна Ричър.
15
Двама от хората на Дино отсъстваха вече цяла нощ. Никой не ги бе виждал след магазина за алкохол. Бяха изчезнали безследно. Телефоните им не отговаряха. Никой не бе виждал колата им. Сякаш се бяха разтворили във въздуха. Което бе невъзможно, разбира се. И все пак никой не посмя да събуди Дино. Вместо това хората му организираха дискретно издирване. В околните квартали, където бе най-вероятно да открият безследно изчезналите. Без резултат. Двамата си останаха безследно изчезнали. До седем сутринта ги откриха — при това на собствената си територия, — когато един мотокарист вдигна палет с кедрови дъски.
Тогава събудиха Дино.
Дворът на дъскорезницата бе ограден с телена ограда, висока почти два метра и половина. Изчезналите бяха закачени на оградата с главите надолу. И бяха изкормени. Гравитацията бе обърнала вътрешностите им, които в момента лежаха по гърдите и лицата им, както и по земята. Бяха мъртви, разбира се. И двамата бяха надупчени с куршуми. По-голямата част от главата на единия липсваше.