От колата им нямаше и следа. Нямаше следи дори от гуми.
Дино свика съвещание в заседателната зала отзад. На петдесет метра от мястото, където хората му бяха направили зловещото откритие. Приличаше на генерал, който е събрал щабните си офицери максимално близо до бойното поле.
— Грегъри трябва да е полудял — каза той. — Ние бяхме жертвите от самото начало, ние останахме прецакани от размяната на бизнеси, а сега иска да ни се подиграе, като поведе с две точки? Това са глупости! Толкова е… неадекватно… нечестно. Какво си мисли, по дяволите?
— И защо по толкова гаден начин? — обади се помощникът и дясна ръка на Дино. — Защо го е направил толкова драматично? Извадил е вътрешностите им. Това несъмнено е ключът…
— Така ли?
— Би трябвало — отвърна верният лейтенант. — Не виждам логична причина. Това е напълно излишно. Сякаш сме ги вбесили с нещо. Сякаш искат да си отмъстят… все едно ние водим в резултата.
— Това не е така.
— Може да има нещо, за което не подозираме. Може да сме спечелили някакво предимство, но да не знаем все още.
— Например?
— Там е работата, че нямам представа.
— Получихме само карето с ресторантите.
— Може да носи добри пари… или пък да осигурява достъп до определени хора. Не бих се учудил, ако всички важни клечки в града вечерят там. Със своите съпруги и прочие… Къде другаде биха могли да отидат?
Дино не отговори.
— Защо иначе Грегъри ще се ядосва толкова много? — настоя неговият човек.
Дино отново не отговори. Накрая заключи:
— Може би си прав. Може карето с ресторантите да струва повече от лихварския бизнес. Искрено се надявам да е така. Ние изваждаме късмет, те се вбесяват. Но за каквото и да става въпрос, четири на две е неприемлив резултат. Не можем да се примирим. Кажи на хората ни. Искам реми до залез-слънце.
Ричър се събуди в осем сутринта. Аби спеше непробудно в прегръдките му. Беше му топло, приятно, спокойно. Тя изглеждаше толкова дребничка до него. Беше по-ниска с трийсетина сантиметра и два пъти полека от него. Но пък бе мека и нежна. Макар движенията ѝ да бяха гъвкави и силни. И определено експериментални. Изпълнението ѝ бе истинско изкуство. Това беше сигурно. Ричър бе късметлия. Той пое дълбоко дъх и впери поглед в непознатия таван. Пукнатините в гипса, наподобяващи речна система, бяха замазвани и боядисвани многократно. Приличаха на белези от стари рани.
Ричър се измъкна внимателно от прегръдките на Аби, стана от леглото и тръгна гол към банята. После отиде в кухнята, за да приготви нова кана кафе. Върна се в банята, взе душ, събра дрехите си, разхвърляни из цялата дневна, и се облече. Извади трета порцеланова чаша от шкафа в кухнята и си наля първото кафе за деня. Седна на малката масичка до прозореца. Слънцето отдавна бе изгряло и небето бе лазурносиньо. Красиво утро. Отвън долитаха едва доловими звуци. Уличен трафик и гласове. Хора, които бързаха за работа и денят им едва започваше.
Ричър стана, наля си нова чаша кафе и седна отново. Минути по-късно в кухнята влезе Аби, гола и усмихната. Прозяваше се и се протягаше, докато вървеше. Тя си наля кафе, прекоси кухнята и седна в скута на Ричър. Гола, топла, нежна, благоуханна. Какво може да направи един мъж в подобна ситуация? Минута по-късно отново бяха в леглото. Този път бе още по-хубаво. Продължиха да експериментират. Цели двайсет минути. След което се отпуснаха в леглото, останали без дъх. Не е зле за старец като мен, помисли си Ричър. Тя се сгуши в прегръдките му, изтощена, запъхтяна. Той усети обзелото я чисто физическо облекчение. Някакво примитивно, почти животинско задоволство. Но и още нещо. Нещо повече. Тя се чувстваше в безопасност, усещаше топлина и закрила. Тя им се наслаждаваше. Наслаждаваше се и на факта, че изпитва подобно чувство.
— Снощи в бара — започна Ричър, — когато се поинтересувах от онзи тип на вратата, ти ме попита дали не съм ченге.
— Ти си ченге — прошепна Аби.
— Бях ченге.
— Такова беше и първото ми впечатление. Предполагам, че тази работа оставя своя отпечатък върху хората.
— Искаше ли да съм ченге? Надяваше ли се да съм ченге?
— Че защо да го правя?
— Заради онзи тип на вратата. Може би се надяваше да направя нещо по въпроса.
— Не — отвърна Аби. — Надеждата е загуба на време. Ченгетата не си мърдат пръста, за да ги изгонят. Никога. Не си заслужава усилието. А и са намесени прекалено много пари. Повярвай ми, тези хора се ползват с пълен имунитет от страна на полицията.