— Не — възрази помощникът. — Така изглеждаме зрели. Подхождаме стратегически и в крайна сметка печелим.
— Дадохме две жертви повече. Това е унижение.
— Ако преди две седмици Дино ни бе предложил лихварския си бизнес срещу двама от нашите и карето с ресторантите, щяхме да приемем на мига. Ние печелим от тази история. Унижението е за Дино, не за нас.
— И все пак не мисля, че е редно да оставим нещата така.
— Може да не е редно, но е умно — настоя първият помощник. — Ние играем шах. И в момента печелим.
— Какво ще направят на хората ни?
— Нещо ужасно, предполагам.
Никой не проговори в продължение на цяла минута. Накрая Грегъри каза:
— Трябва да намерим проститутките. Не можем да им позволим да избягат. Ще се отрази зле на дисциплината.
— Работим по въпроса — каза един от присъстващите.
Отново настъпи тишина. В този момент телефонът на Грегъри иззвъня. Той вдигна, изслуша някого и затвори.
Погледна верния си лейтенант и се усмихна.
— Може би си прав — каза Грегъри. — Може би лихварският бизнес е по-изгодният вариант.
— Защо? — попита помощникът му.
— Вече разполагаме с име — отвърна Грегъри. — И снимка. Онзи тип, който снощи е разпитвал за Макс Труленко, се казва Арън Шевик. Наш клиент. Понастоящем ни дължи двайсет и пет хиляди долара. В момента издирваме адреса му. Някакъв голям и грозен копелдак.
Аби паркира до оградата. Четиримата излязоха от колата и тръгнаха по тясната бетонна пътека. Мария Шевик извади ключове от дамската си чанта и отключи вратата. Влязоха вътре. Мария видя кафето на кухненския плот.
— Благодаря — каза тя.
— Взех го от чист егоизъм — отвърна Ричър.
— Искаш ли?
— Мислех, че никога няма да попиташ.
Мария отвори кутията и включи кафе машината. После отиде при Аби в дневната. Завари я да разглежда снимките по стената.
— Какви са последните новини за Мег? — попита тихо Аби.
— Лечението е много тежко — отвърна Мария. — Настанили са я в специална самостоятелна стая. Или не е на себе си от болкоуспокояващите, или спи, тъй като ѝ дават приспивателни. Не можем да ѝ отидем на свиждане, не можем дори да говорим по телефона.
— Това е ужасно.
— Но лекарите са оптимисти — продължи Мария Шевик. — Поне засега. Скоро ще получим още новини. Ще направят ново изследване със скенер.
— Стига да го платим предварително — обади се съпругът ѝ.
До края на седмицата остават шест дни, помисли си Ричър.
— Смятаме, че бившият шеф на Мег е в града — изрече той на глас. — Смятаме, че разполага с пари. Според вашите адвокати най-добрата стратегия е завеждането на граждански иск срещу него. Убедени са, че ще спечелите.
— И къде е той? — попита Арън Шевик.
— Още не знаем.
— Можете ли да го откриете?
— Вероятно — отвърна Ричър. — Някога това бе част от работата ми.
— Законовите процедури са доста бавни — отбеляза Мария Шевик, както и миналия път.
За обяд им послужиха сандвичите от бензиностанцията. Настаниха се в дневната, защото в кухнята имаше само три стола. Аби седна по турски на пода, където някога бе стоял телевизорът. Мария Шевик я попита какво работи. Аби ѝ обясни. Арън заговори за доброто старо време, когато компютрите още не контролирали струговете и останалите машини. Когато режел, струговал или фрезовал на око, по усет, и го правел с точност една хилядна от сантиметъра. Тогава американските работници били в състояние да направят всичко. Абсолютно всичко. Те били най-ценният природен ресурс в света. И докъде стигнали след това? Срамота!
Ричър чу автомобил отвън. Тихото съскане и проскърцване на голям седан. Стана, излезе в коридора и погледна през прозореца. Черен линкълн. С двама души. Бледи лица, руси коси, бели вратове. Опитваха се да направят обратен завой. Напред-назад, напред-назад по тясната уличка. Целта им бе да спрат в съответната посока, която да им позволи да се измъкнат колкото се може по-бързо. Тойотата на Аби ги затрудняваше допълнително, тъй като препречваше пътя им.
Ричър се върна в дневната.
— Открили са адреса на Арън Шевик — каза той.
Аби скочи на крака.
— Тук ли са? — попита Мария Шевик.
— Някой ги е изпратил — продължи Ричър. — Не бива да го забравяме. Разполагаме с трийсет секунди, за да съставим план. Който и да ги е изпратил, знае, че са тук. Ако с тях се случи нещо, тази къща ще се превърне в основна мишена. Трябва да положим всички усилия, за да го избегнем. Ако се намирахме на друго място, нямаше да е проблем. Но не и тук.
— Какво ще правим? — попита Арън Шевик.