— Какво искаш да направя?
— Убеден съм, че ще се получи.
— Кое?
— Но най-вероятно ще започнеш да се притесняваш предварително…
— Опитай.
— Искам да приближиш линкълна отзад и да го удариш леко. Да чукнеш задната броня със скоростта на пешеходец.
— Защо?
— Вратите ще се отключат. Компютърът на колата ще реши, че е станала лека катастрофа. И ще отключи вратите, за да могат пътниците да получат помощ. Един вид предпазен механизъм.
— И тогава ти ще отвориш вратите отвън.
— Това ще бъде първата ми тактическа цел. Останалото ще се случи впоследствие.
— Може да са въоръжени.
— Само временно. След което пистолетите им ще преминат у мен.
— Ами ако са в къщата?
— Предполагам, че ще успеем да подпалим колата им. Така ще получат моето послание.
— Това е лудост!
— Предлагам да караме едно по едно.
— Колата ми ще пострада ли?
— Бронята ѝ е здрава. Би трябвало да издържи при скорост от седем-осем километра в час. Възможно е да ти потрябват още жици.
— Добре — съгласи се Аби.
— Не забравяй да държиш крака си на съединителя. Не искаш да останеш залепена за тяхната кола. Трябва да си готова да превключиш на задна.
— А после?
— Ще паркираш и ще си вземеш нещата, докато аз обяснявам на онези в колата какво да направят.
— И какво е то?
— Да те последват до някой западнал квартал, източно от Сентър Стрийт. А какво ще стане след това, зависи от тях.
Тя замълча отново.
После кимна. Късата ѝ черна коса подскочи леко. В очите ѝ се появи искрица. На устните ѝ разцъфна усмивка, едновременно мрачна и възбудена.
— Добре — каза Аби. — Да го направим.
В този момент първият помощник на Грегъри излагаше оскъдната информация, с която се бе сдобил. Седеше срещу бюрото на своя бос. А това място потискаше, всяваше страхопочитание. Бюрото бе от богато резбовано масивно дърво с цвят на карамел. Столът зад него бе масивен, облицован със зелена кожа. Зад стола се намираше висока тежка библиотека в цвета на бюрото. Внушителен комплект като цяло. И определено не най-приятното място да седиш, докато разказваш някаква несвързана история.
— В шест часа снощи — започна помощникът — Арън Шевик бил голям и грозен копелдак, дошъл да изплати заема си. В осем вече бил голям и грозен здравеняк, дошъл да изтегли нов заем. В десет вече бил съвсем друг човек. Държал се светски, слушал музика, флиртувал със сервитьорката, вечерял с мини пици и пиел кафе за по шест долара чашата. На излизане от бара отново се превърнал в друг човек. В корав тип, който споменал името на Макс Труленко. Все едно си имаме работа с трима души наведнъж. И нямаме представа кой е истинският Арън Шевик.
— А ти какво смяташ? — попита Грегъри.
Неговият човек не отговори. Вместо това продължи:
— Междувременно открихме последния му адрес. Но той не беше там. Изнесъл се преди година. Новите наематели са пенсионирана възрастна двойка. Джак и Джоана Ричър. Гостувала им внучката им. Представила се като Абигейл Ричър. Но това не е вярно. Истинското ѝ име е Абигейл Гибсън. Тя е сервитьорката, с която Шевик флиртувал снощи. Знаем всичко за нея. Създавала ни е проблеми.
— Какви?
— Преди година разказала на полицията за нещо, което видяла. Уредихме въпроса. Накарахме я да разбере, че е сбъркала. Тя обеща да се поправи, затова ѝ позволихме да продължи да работи.
Грегъри наклони врата си наляво и го задържа така няколко секунди, след което го наклони надясно и го задържа отново. Сякаш изпитваше болка.
— И сега тя флиртува с Шевик и се появява под фалшиво име на последния му известен адрес? — попита Грегъри.
— Става още по-зле — продължи помощникът му. — Баба Ричър се е отбила в заложната ни къща тази сутрин. Подписала се като Шевик.
— Наистина ли?
— Мария Шевик.
— И също се е появила на последния известен адрес на Шевик?
— Нямаме представа кои са тези хора.
— Какво смяташ? — попита отново Грегъри.
— Стигнали сме дотук благодарение на интелекта си — отвърна подчиненият му. — Затова трябва да анализираме всяка възможност. Да започнем с Абигейл Гибсън. Тече процедура по назначаването на нов шеф на полицията. Може бъдещият полицейски началник да е започнал да чете досиетата. Името ѝ е там. Може да се е свързал с нея. Може да е изпратил оня големия да работи заедно с нея.
— Още не са го избрали за шеф.
— Още една причина да се захване по-сериозно с нещата. Предполагаме, че все още сме в безопасност до избирането му.
— Смяташ, че Шевик е ченге ли? — попита Грегъри.