Мъжът зад волана на линкълна потегли непохватно като човек, който шофира за пръв път. Партньорът му наклони глава, доколкото му позволяваше схванатият врат, и погледна Ричър с крайчеца на едното си око.
А Ричър мълчеше. Очуканата тойота отпред ускоряваше плавно. И се насочваше на изток. Линкълнът я следваше. Мъжът зад волана започваше да се справя все по-добре. Да шофира все по-плавно.
— Къде е Макс Труленко? — попита Ричър.
Отначало никой от двамата не отговори. После мъжът със схванатия врат отвърна:
— Голям си глупак!
— Защо? — отвърна Ричър.
— Онова, което нашите хора могат да ни направят, ако ти кажем къде се намира Труленко, е несравнимо по-ужасно от всичко, което албанците могат да ни причинят. Което означава, че не ни даваш никакъв избор. Никакъв бонус. А и ние сме дребни риби, седим в колата, наблюдаваме врати. Мислиш ли, че някой ще каже на такива като нас къде живее Труленко? Истината е, че не знаем. Каквото и да ти кажем, ще е лъжа. Което отново ни оставя без избор, без бонус. Прави каквото искаш, само ни спести глупостите.
— Но вие знаете кой е Труленко.
— Разбира се.
— И познавате човека, който го е скрил някъде.
— Без коментар.
— И знаете къде е.
— Без коментар.
— Къде би го потърсил, ако животът ти зависеше от това?
Мъжът със схванатия врат не отговори. В този момент телефонът на шофьора иззвъня. В джоба му. Весела и жизнерадостна, но леко приглушена мелодия, изпълнявана на маримба, която се повтаряше отново и отново. Ричър знаеше, че някои банди разполагат с кодирани сигнали за предупреждение и тайни призиви за помощ, затова нареди:
— Не отговаряй.
— Ще започнат да ни търсят — отвърна шофьорът.
— Кой?
— Ще изпратят двама души.
— Като вас ли? Леле, колко се уплаших!
Телефонът спря да звъни.
— Как се казва шефът ви? — попита Ричър.
— Нашият шеф?
— Не, шефът на онези, които седят в коли и наблюдават врати. Големият шеф. Истинският capo di tutti capi.
— Какво означава това?
— На италиански е — обясни Ричър. — Босът на всички босове.
Никакъв отговор. Поне отначало. Двамата украинци се спогледаха, сякаш се опитваха да вземат безмълвно решение. Докъде могат да стигнат? От една страна, omerta. Друга италианска дума. Която изискваше пълно мълчание. И означаваше принцип, чието нарушаване води до смърт. От друга страна, бяха загазили здравата. И то в реалния свят, тук и сега. Да умреш в името на принцип звучеше добре, но само на теория. На практика нещата стояха по-различно. Основната им цел в момента не бе да се пожертват с чест и достойнство, а да оцелеят достатъчно дълго, за да се приберат у дома, когато приключи всичко това.
— Грегъри — отвърна мъжът със схванатия врат.
— Това ли е името му?
— На английски.
Двамата отново се спогледаха. Този път погледите им бяха различни. Сякаш се опитваха да подхванат друг разговор.
— Откога сте тук? — попита Ричър.
Искаше да ги предразположи. Защото да се отговаря на въпроси в крайна сметка се превръща в рутинно действие. Ричър възнамеряваше да започне с по-лесните въпроси и да продължи с по-трудните. Една от най-простите техники за разпит.
Двамата отново се спогледаха, сякаш всеки търсеше позволението на другия. От една страна, от друга страна…
— От осем години — каза шофьорът.
— Английският ви е доста добър.
— Благодаря.
Сега иззвъня телефонът на другия. Мъжът със схванатия врат. Също от джоба му. Също толкова приглушено, но с различна мелодия. Дигитален вариант на старомоден телефон с електрически звънец като в бара на лихварите на стената зад дебелия барман.
— Не вдигай — нареди Ричър.
— Могат да ни проследят по телефоните — каза мъжът.
— Няма значение. Не могат да реагират достатъчно бързо. Предполагам, че до две минути ще сме приключили. Ще се приберете у дома.
Телефонът зазвъня отново и отново.
— Или не — продължи Ричър. — Може би след две минути ще попаднете в ръцете на албанците. Във всеки случай, ще приключим доста бързо.
Тойотата пред тях намали и спря до бордюра. Линкълнът я последва. Улицата бе застроена със стари тухлени сгради, стари тухлени тротоари и стара тухлена настилка, която прозираше под натрошения на места асфалт. Две трети от сградите бяха изоставени, вратите и прозорците им бяха заковани, а останалата една трета бе заета от фирми, които определено не се занимаваха с почтен бизнес. Един западнал квартал, източно от Сентър Стрийт. Да, Аби бе направила добър избор.
Телефонът спря да звъни.