22
Първият помощник на Грегъри почука на вратата на вътрешния офис, влезе и седна пред масивното бюро. Разказа му всичко, което знаеше. Пред дома на Абигейл Гибсън били изпратени двама души. Сега от тях нямало и следа. Не си вдигали телефоните. Колата им изчезнала безследно.
— Дино? — попита Грегъри.
— Може би не.
— Защо?
— Може никога да не е бил Дино. Във всеки случай, поне в самото начало. Тогава направихме определени догадки. Но сега трябва да погледнем фактите в нова светлина. Помисли за първите двама, които загинаха в катастрофата пред автосалона на „Форд“. Каква беше последната им задача?
— Да проверят някакъв адрес.
— Да, на Арън Шевик. Който бил забелязан да флиртува със сервитьорката, пред чиято къща изчезнаха още двама наши.
— Отново Арън Шевик.
— А аз не вярвам в съвпаденията.
— Кой е той?
— Някой му плаща. За да накара двамата с Дино да се хванете за гушите. За да се унищожите взаимно. И да разчистите пътя на друг играч.
— Кой?
— Шевик ще ни каже. Когато го пипнем.
Албанците преместиха изгорелия автомобил, който още димеше, и започнаха да задават един въпрос. С това се заеха хората от вътрешния съвет. Големите босове. Които не бяха свикнали да работят на улицата. Въпросът беше много прост. Виждали ли сте конвой от два автомобила, единият от които линкълн? Никой не ги излъга. Това бе сигурно. Всички бяха виждали какво се случва с онези, които лъжат. Затова всички се опитаха да си припомнят каквото могат. И все пак резултатите бяха разочароващи. Защото идеята за конвой ги объркваше. По време на час пик например нямаше конвой от по две коли. Имаше конвои от по сто и две коли. Дори в най-слабо натоварените часове колите в центъра се движеха на конвои от по двайсет и две. Откъде да знаят кой точно конвой от две коли имат предвид хората на Дино? Никой не искаше да даде грешен отговор. Не и когато големите босове задават въпросите.
Затова босовете продължиха да задават същия въпрос, но по друг начин. И бързо установиха, че в района, който ги интересува, са минали няколко линкълна. Вероятно шест. Три от тях са били от по-мощната версия, която украинците предпочитаха. Босовете поискаха детайлно описание на автомобилите, движили се пред и зад всеки линкълн. Защото все някъде трябваше да попаднат на конвой от две коли.
Трима отделни свидетели си спомниха малък бял седан с увиснала предна броня. В показанията им той неизменно се движеше пред един и същ линкълн, който очевидно го следваше, тъй като сменяше лентите едновременно с него. Конвоят се бе появил от запад и бе продължил на изток.
Конвой от две коли.
Малкият бял седан можело да е хонда. Или другото „х“. Хюндай. Или пък киа. Или някоя нова марка. А може би не ставало въпрос за нова марка, тъй като колата изглеждала стара и очукана. Може би тойота. Да, точно така! Тойота корола. Базов модел. Това бе окончателният извод. И тримата свидетели се съгласиха.
Но никой не бе забелязал колата да напуска района.
Босовете наредиха всички да си отварят очите. За стара бяла тойота корола с увиснала предна броня. И да съобщят незабавно щом я видят.
Вече бе късно следобед, а именно по това време започваше работният ден на музикантите. Хоган загряваше в размер 4/4, като удряше лекичко барабаните и чинелите. Бартън включи в усилвателя очукана китара „Фендер“ и започна да подръпва струните, като тихо си тананикаше. Засвири някаква мелодия с множество извивки, която следваше ритъма на барабана. Ричър и Аби послушаха малко, след което отидоха да огледат стаята за гости.
Тя се намираше на горния етаж в предната част на къщата, малко помещение над входната врата с кръгъл прозорец от матирано стъкло, което сигурно бе на повече от сто години. Леглото бе голямо. За нощно шкафче служеше стар усилвател за китари. Нямаше гардероб. Вместо това на едната стена бяха монтирани месингови закачалки. Шумът от барабаните и баскитарата проникваше през пода.
— Не е толкова хубаво като у вас — каза Ричър. — Съжалявам.
Аби не отговори.
— Попитах онези двамата в линкълна къде е Труленко — продължи Ричър. — Не знаеха. После ги попитах откъде би започнал издирването някой по-съобразителен човек. От работата му, отвърнаха ми те.
— А той работи ли?
— Трябва да призная, че не съм се замислял.
— Възможно е заради това да го крият. Да не са му останали пари и да си изработва разходите по охраната.
— Не ми се вярва — отвърна Ричър.
— Защо иначе ще работи?
— Може би от скука.