— Възможно е.
— С каква работа би се захванал?
— Не и с физически труд — каза Аби. — Мисля, че е доста дребен. Снимката му често се появяваше във вестниците. Изглеждаше млад, но косата му оредяваше и носеше очила. Не е от хората, които могат да мъкнат камъни в кариера. По-скоро би работил в офис. Организиране на информационни системи или нещо подобно. Това, в което го бива. Прословутият му нов продукт бе приложение за телефони, което свързваше жизнените показатели на клиента с компютъра на личния му лекар. В реално време. За всеки случай. Никой не разбра как точно го прави. Но във всеки случай, Труленко е от хората, които работят на бюро. Които работят с ума си.
— Следователно той се е скрил в някой офис в западната част на града. Жилището му се намира съвсем наблизо, вероятно дори в същата сграда. С охрана. Нищо чудно да се е скрил в подземен бункер. С един-единствен вход, строго охраняван. И никой не може да мине оттам освен добре познати, доверени лица.
— С други думи, не можеш да го доближиш.
— Съгласен съм, че този план съдържа елемент на предизвикателство…
— По-скоро е невъзможен за изпълнение.
— Не знам какво означава тази дума.
— Колко души би могло да има там?
— Нямам представа — отвърна Ричър. — Вероятно няколко десетки. Или повече. Или по-малко. Това е нещо като нервен център. Където изпращат всички съобщения. Нали каза, че ги бива в технологиите.
— Подходящите места не са чак толкова много.
— Виждаш ли? — сви рамене Ричър. — Вече отбелязваме напредък.
— Каква полза, ако парите ги няма?
— Работодателите му би трябвало да разполагат с пари. Никога не съм срещал беден гангстер.
— Семейство Шевик не може да съди новите работодатели на Труленко. Те нямат нищо общо със случилото се. Нямат никаква вина.
— Когато стигнем дотам, вероятно ще предпочета да последвам духа, а не буквата на закона.
— Ще ги откраднеш?
Ричър отиде до прозореца и погледна навън.
— Шефът на тези типове се казва Грегъри — заяви той. — Ще го помоля да обсъди възможността да направи дарение. За едно семейство, понесло тежък удар от съдбата. Ще му изложа куп аргументи. Убеден съм, че ще приеме. И ако печели по някакъв начин от труда на Труленко, това е, все едно да взема парите на Труленко.
Погледът на Аби се зарея нанякъде и тя сякаш инстинктивно поднесе ръка към лицето си.
— Чувала съм за Грегъри — каза тя. — Никога не съм се срещала с него. Дори не съм го виждала.
— Откъде си чула за него?
Тя не отговори. Само поклати глава.
— Какво се е случило с теб? — попита Ричър.
— Кой казва, че се е случило нещо?
— Преди малко видя два трупа. Сега разсъждавам на глас как ще заплаша едни хора и ще открадна парите им. Аз съм си такъв. В същото време стоим до голямо двойно легло. Повечето жени отдавна да са изхвърчали навън. Но не и ти. Ти определено не изпитваш симпатии към тези хора. Трябва да има причина.
— Може би те харесвам.
— Живея с надежда — отвърна Ричър, — но съм реалист.
— Ще ти кажа по-късно… Може би.
— Добре.
— Какво ще правим сега?
— Ще качим багажа ти. И ще преместим колата. Не искам да стои отвън. Вече я видяха пред дома на Шевик. Някой може да я е забелязал и днес. Трябва да я преместим по-далече от тук. Така е по-безопасно.
— Колко време ще трябва да живеем така?
— Аз непрекъснато живея така. Не го ли правя, отдавна да съм гушнал букета.
— Франк смята, че никога няма да мога да се прибера у дома.
— А Хоган видя възможност това да се случи.
— Ако пипнеш Труленко.
— До края на седмицата има шест дни.
Ричър и Аби слязоха на долния етаж, преминаха през вълната от дълбоки баси и продължиха към колата. Аби измъкна чантата си от задната седалка и я занесе в коридора. Затвориха вратата и се качиха в колата. Двигателят запали от втория опит, а увисналата предна броня задра по асфалта още при първата маневра на излизане. Не следваха определен маршрут, а караха на зигзаг из квартала, през различни райони — едни жилищни, други търговски, включително цели две улици, посветени на строителния бизнес: магазин за електроматериали, склад за водопроводни части, друг за дървен материал… После дойде ред на улици в различна степен на разруха чак до онази напълно изоставена територия, която приличаше на района, в който бе изгорял линкълнът.
— Тук? — попита Аби.
Ричър се огледа. Истинско мъртвило. Не се виждаха нито собственици, нито наематели, нито дори минувачи. Дори някой да откриеше колата наблизо, нямаше да разбие вратата и да нахълта в дома на напълно невинни хора. Нямаше опасност от случайни жертви.