Мъжът бе висок над метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. Беше към четирийсетте, едър, мускулест, с черни очи, изпълнени с подозрение. Устните му бяха стиснати здраво, извити в безрадостна усмивка, която можеше да изразява тревога, объркване или презрение.
— Проблем ли имаме? — повтори Ричър.
— Ти си мъртъв — отвърна мъжът.
— Никак даже — отвърна Ричър. — В интерес на истината, ти си далеч по-близо до това трагично положение от мен. Не смяташ ли?
— Забъркаш ли се с мен, се забъркваш с много хора.
— Аз ли се забърквам с теб? Или ти с мен?
— Искаме да разберем кой си.
— Защо? Какво съм ви направил?
— Нямам представа. Трябва само да те заведа при шефа.
— Е, желая ти успех — отвърна Ричър.
— Лесно е да го кажеш, когато си насочил пистолет в лицето ми.
Ричър поклати глава в мрака.
— Лесно е да го кажа по всяко време.
Ричър отстъпи крачка назад и прибра пистолета в джоба си. Застана на улицата с празни ръце и разтворени длани.
— Хайде, действай — каза той. — Сега можеш да ме заведеш при шефа.
Мъжът не помръдна. Беше с десетина сантиметра по-нисък и с петнайсетина килограма по-лек, а ръцете му бяха доста по-къси. Очевидно бе невъоръжен, защото в противен случай щеше да извади пистолет. И очевидно смутен от погледа на Ричър, който излъчваше спокойствие, увереност, дори лека ирония, но определено бе поглед на хищник. Леко безразсъден при това.
Неприятна ситуация.
— Може би ще стигнем до същия резултат, но по друг начин — заяви Ричър.
— Как?
— Дай ми телефона си. Кажи на шефа си да ми звънне. Аз ще му обясня кой съм. Личният контакт винаги е за предпочитане.
— Не мога да ти дам телефона.
— И бездруго ще ти го взема. Изборът е твой.
Същият поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.
— Добре — отстъпи мъжът.
— Извади го и го остави на тротоара — нареди му Ричър.
Мъжът се подчини.
— Сега се обърни.
Мъжът се подчини.
— А сега тичай с всички сили.
Човекът се подчини. Затича се енергично и уличният мрак бързо го погълна.
Стъпките му отекваха дълго след като се скри от погледа на Ричър. Вече не стъпваше предпазливо. Ричър се заслуша в бързия тропот на подметките му, докато звуците не заглъхнаха в далечината. После взе телефона и продължи по пътя си.
Три преки преди дома на Бартън Ричър свали якето си, сгъна го на квадрат, нави квадрата на руло и напъха рулото в ръждясалата пощенска кутия пред едноетажна офис сграда със заковани с дъски прозорци и следи от пожар по фасадата. Останалата част от пътя измина само по тениска. Нощният въздух бе доста хладен. Още беше пролет. Лятото и топлината, която то носеше със себе си, бяха далече.
Хоган го очакваше в коридора. Барабанистът. Бившият морски пехотинец. Който обичаше модели, които е в състояние да контролира.
— Добре ли си? — попита той.
— Притесни ли се за мен? — отвърна Ричър.
— Да го наречем професионално любопитство.
— Не свирих на концерт на „Ролинг Стоунс“.
— Любопитство, свързано с предишната ми професия.
— Постигнах целта си — каза Ричър.
— И каква по-точно беше тя?
— Трябваше ми телефон на украинците. Явно си изпращат доста съобщения. Реших да проверя докъде са стигнали с тази история. Нищо чудно да са споменали Труленко. Надявам се това да ги притесни, да изпаднат в паника, дори да го преместят другаде. Което ще ми предостави идеалната възможност.
Аби слезе по стълбите. Облечена.
— Здравей — поздрави го тя.
— Здравей — отвърна Ричър.
— Чух всичко. Добър план. Но не мислиш ли, че просто ще изключат телефона от мрежата си? Няма да се свържеш с тях и те няма да се свържат с теб.
— Внимателно подбрах човека, от когото взех телефона. Изглеждаше относително интелигентен. Следователно се ползва с относително доверие. Може би дори малко по-високо в йерархията. Затова едва ли ще хленчи, че съм взел парите му за обяд. Ще се почувства неловко. Няма да хукне да се оплаква. Въпрос на гордост. Мисля, че разполагам поне с няколко часа.
— Планът е добър, но…
— Но не ме бива с телефоните. Сигурно ще има куп менюта. И куп бутони за натискане. Може да изтрия нещо погрешка.
— Добре, покажи ми.
— И дори да не ги изтрия, съобщенията най-вероятно ще бъдат на украински. И няма да успея да ги разчета без достъп до интернет. А не ме бива и с компютрите.
— Това е следващата стъпка. За начало ще започнем с телефона. Покажи ми го.
— Не го донесох — отвърна Ричър. — Онзи тип в линкълна спомена, че могат да следят телефоните. Не исках пет минути след като се върна тук, някой да почука на вратата.