— Какво ще правим?
— Предполагам, че трябва да отнесем телефоните на друго място. Така ще ги накараме да започнат издирването им отначало.
На две преки от тях се появиха фарове, дошли от странична пряка. Нещо като сигнал за ранно предупреждение. Секунди по-късно автомобилът зави наляво и се насочи право към тях. Бавно. Може би оглеждаше района. А може би обикновен шофьор, който се прибира късно и се притеснява да не би да го спрат за превишена скорост или употреба на алкохол. Невъзможно да се прецени. Фаровете бяха разположени ниско и на голямо разстояние един от друг. Голям седан. Който приближаваше.
— Бъди нащрек — каза Ричър.
Не се случи нищо. Колата отмина със същата скорост в същата посока. Стар кадилак. Шофьорът не погледна нито наляво, нито надясно. Оказа се възрастна дама, която надзърташе над широкия кръг на волана.
— По-добре да побързаме — заяви Аби. — Сам каза, че не знаем колко време отнема проследяването на един телефон.
Върнаха се обратно. Изминаха разстоянието с четири бързи крачки и Ричър извади навитото си на руло яке от ръждясалата пощенска кутия.
Аби носеше телефоните. Тя настоя. Изминаха три преки по заобиколен маршрут и откриха отворено квартално магазинче с кафене. На вратата не стоеше мъж в костюм. Всъщност не се виждаха никакви костюми. Помещението бе окъпано във флуоресцентна светлина и пълно с хладилни витрини, които жужаха тихо. В задната част имаше две маси, и двете свободни.
Ричър взе две чаши кафе и ги отнесе до едната маса. Аби бе оставила телефоните един до друг. Взираше се объркано, нямаше търпение да порови в тях, но и се страхуваше, сякаш те излъчваха тайни SOS сигнали. Намери ме, намери ме…
Което си бе самата истина.
— Помниш ли кой телефон на кого принадлежи? — попита тя.
— Не — отвърна Ричър. — Всички телефони ми изглеждат еднакви.
Аби включи единия. Не изискваше парола. Това може и да бе признак на арогантност, но улесняваше достъпа и сърфирането из менюто. Тя докосна с пръст дисплея и плъзна встрани появилите се прозорци. Ричър видя вертикален списък от съобщения на зелен фон. Всичките текстови. Непонятни чужди думи, но повечето букви изглеждаха познати. Бяха същите като в английската азбука. Някои бяха двойни. Други имаха странни ударения отгоре или отдолу. Умлаути и седили.
— Албански — каза Ричър.
По улицата навън премина автомобил. Фаровете му прорязаха помещението като с нож от бледосиня светлина, след което отминаха. Аби включи втория телефон. Отново без парола. Попадна на друга дълга редица от съобщения. Отново върху зелени правоъгълници. Едно след друго, едно след друго. Всичките написани на кирилица. Кръстена на свети Кирил, който през IX в. работел върху нови азбуки.
— Украински — обяви Ричър.
— Тук има стотици съобщения — каза Аби. — Буквално стотици. Може би дори хиляди.
Отвън премина друга кола, която се движеше по-бързо.
— Виждаш ли датите? — попита Ричър.
Аби плъзна пръст по екрана и отвърна:
— Вчерашните съобщения са над петдесет. Някои от тях са придружени от твоята снимка.
Появи се още един автомобил. Движеше се бавно. Фаровете му светеха ярко. Шофьорът му сякаш търсеше нещо или спазваше ограниченията на скоростта. Ричър го зърна за миг. Мъж в тъмен костюм и с лице, озарено от призрачните светлини по арматурното табло.
— Албанските съобщения също са поне петдесет — каза Аби. — Може би повече.
— Какво ще правим? — попита Ричър. — Не можем да вземем телефоните с нас. Не можем да препишем всичко това върху салфетка. Можем да сгрешим нещо. Да не говорим колко време ще ни отнеме, а ние бързаме.
— Гледай само — отвърна Аби.
Тя извади своя телефон. Постави го точно над телефона на украинеца, като започна да го движи нагоре-надолу, докато най-сетне остана доволна.
— Снимки ли правиш? — попита Ричър.
— Видео — каза Аби. — Виж!
Тя протегна телефона с лявата си ръка и плъзна десния си показалец по дисплея, за да му покаже дългата поредица от съобщения на украински, заснети с умерена скорост. Клипът продължи пет, десет, петнайсет, двайсет секунди. Накрая образът подскочи и записът спря.
— Можем да натискаме „старт“ и „пауза“ колкото си искаме — каза Аби. — Можем да го спрем на определено място. Все едно разполагаме със самите телефони.
Тя повтори процедурата и с албанския телефон. Пет, десет, петнайсет, двайсет секунди.
— Браво — похвали я Ричър. — Сега трябва да върнем телефоните. Не можем да ги оставим тук. Това място не заслужава посещение от онези отрепки.