— Къде?
— Предлагам да ги върнем в пощенската кутия.
— Но това е отправната точка на търсенето им. Може да се появят там всеки момент.
— Надявам се, че поставянето на телефоните в малка метална кутия ще блокира сигналите им. Изобщо няма да ги открият.
— В такъв случай и предишния път не са могли да ги открият, нали?
— Вероятно.
— С други думи, не е имало никаква опасност?
— До момента, в който ги извадихме от кутията.
— Колко време отнема подобно нещо? Определянето на местоположението им?
— Вече установихме, че и двамата нямаме представа.
— Трябва ли да се върнем до онази пощенска кутия? Или можем да изберем някоя по-близка?
— Не искам някой да пострада — отвърна Ричър. — Ще ги върнем на старото място за всеки случай.
— Но не можеш да бъдеш сигурен?
— Това не е въпрос, на който мога да отговоря с „да“ или „не“.
— Сигналите блокирани ли са?
— Вероятно. Не съм специалист. Но съм чувал хората да обсъждат такива неща. Все се оплакват, че разговорите им прекъсват по какви ли не причини, повече от които ми се струват далеч по-незначителни от една малка метална кутия.
— Но сега те са на масата, следователно има някакъв риск.
Ричър кимна.
— И този риск се увеличава с всяка изминала минута — заяви той.
Този път Ричър носеше двата телефона. Нямаше друга причина освен обичайната ротация в екипа. Около тях имаше доста автомобили. Фаровете им подскачаха и ги заслепяваха. Автомобили от различни марки и модели. Но не и линкълни. Не и шофьори, които внезапно променят скоростта и посоката. Или проявяват интерес към минувачите.
Поставиха телефоните в пощенската кутия и я затвориха. Този път Ричър задържа якето си. Не само за да му топли. Но и заради пистолетите в джобовете. Тръгнаха обратно към дома на Бартън. Трябваше да изминат пряка и половина.
26
Случилото се нямаше нищо общо със сложното триангулиране на мобилни сигнали или със сателитна навигация, която определя местоположението с точност до половин метър. Много по-късно Ричър разбра, че случилото се е резултат на най-обикновено старомодно издирване. Случаен тип минавал случайно по улицата. И случайно запомнил какво казали шефовете. Оглеждайте се за едър мъж и дребничка жена. Нищо повече.
Ричър и Аби завиха надясно с намерението на следващата пряка да свърнат вляво, което изискваше да прекосят тесния тротоар на тясната павирана улица, от едната страна на която се издигаха товарни рампи, а на другата тук-там се виждаха паркирани автомобили. Не всички места бяха заети. Може би половината. Една от колите бе спряла срещу движението. С предницата към тях. По ламарините ѝ не блещукаха капчици нощна роса. Мозъкът на Ричър реагира за частица от секундата, но точно в този момент вратата на колата се отвори и се появи пистолет, следван първо от ръката на шофьора, а после и от самия шофьор, едър атлетичен тип, приклекнал зад отворената врата, прицелил се през отворения прозорец.
Първо в Ричър, после в Аби. После обратното. И обратното. Напред-назад. Назад-напред. Като в полицейски сериал. Човекът явно искаше да покаже, че държи и двамата под прицел. Беше облечен в тъмносин костюм. С червена вратовръзка, здраво стегната около врата му.
Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.
Намесена е психологическа динамика. Като в театъра.
Не мога да отговоря с „да“ или „не“.
Пистолетът бе глок, леко протрит и издраскан. Мъжът го държеше с две ръце. И двете му китки бяха опрени на прозореца. Показалецът му бе на място. Пистолетът не помръдваше. Беше застинал в хоризонтално положение. Явно човекът умееше да борави с оръжия, но приклекналата позиция по принцип не е особено стабилна. Да не говорим, че е безполезна, защото вратата на автомобила не осигурява добра защита от куршуми. Да, справя се по-добре от алуминиево фолио например, но не много по-добре. По-опитен стрелец би застанал прав и би опрял ръце на горната част на рамката. Така би контролирал положението по-добре. По-лесно би реагирал на промени, ако някой хукне да бяга или обратното, втурне се към него.
Мъжът с пистолета извика:
— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам.
— Проблем ли имаме? — попита Ричър.
— Аз нямам проблем — обяви непознатият.
— Добре — кимна Ричър. — Радвам се да го чуя. — После се обърна към Аби и прошепна: — Можеш да се върнеш зад ъгъла, ако искаш. Ще дойда след минута. Този господин иска да ми зададе няколко въпроса. Това е.
— Не, тя също остава — извика мъжът. — И двамата оставате.