А Ричър продължаваше да настъпва.
Мъжът намери пистолета. Чукна го леко с едната си обувка и го запрати на няколко сантиметра встрани, при което пистолетът издаде характерно стържене. Мъжът замръзна за частица от секундата, време, по-кратко от едно мигване с очи, докато обмисляше възможно най-бързо как да реагира, след което се наведе и дясната му ръка описа широк полукръг с намерението да грабне пистолета и да го стисне здраво. Инстинктивна преценка, основана на фактори като пространство, време и скорост, на всички възможни измерения, както и на собствените му, несъмнено изключителни способности. А също и на възможностите, демонстрирани от неговия противник. За това нищожно кратко време мъжът анализира и най-лошите възможни сценарии, като включи в изчисленията и известен резерв от време. В резултат на това той стигна до извода, че предвид бързината си разполага с предостатъчно време. Собствената инстинктивна преценка на Ричър стигна до същия извод. Нямаше начин да се добере пръв до пистолета.
Но… някои от недостатъците му можеха да се окажат и предимства. Крайниците му бяха бавни, защото бяха тежки, а бяха тежки, защото бяха не само по-масивни, но и по-дълги. В случая краката му бяха много дълги. Ричър стъпи стабилно на левия си крак и с десния нанесе ужасяващо мощен ритник, който се целеше в която и да било част от тялото на мъжа.
И попадна в главата. Резултатът бе страховит. Многоизмерната геометрия бе дала грешно решение. Лекото колебание на мъжа срещу инстинктивната атака на Ричър, породена от древна агресия, основана на принципа всичко или нищо, се бе оказало пагубно. Бе предпочел да остане с вдигната глава и протегната ръка, за да му е по-лесно да грабне пистолета и да отскочи, но Ричър връхлетя върху него като бухалка върху бейзболна топка. Обувката му се стовари върху слепоочието на противника. Контактът, който двете повърхности установиха, не бе идеален, но почти… Вратът на мъжа се изви рязко назад и той се стовари странично на тротоара.
Ричър не откъсваше поглед от него.
— Виждаш ли някъде пистолета му? — попита той.
Мъжът не помръдваше.
— Виждам го — отвърна Аби.
— Вземи го. С палец и показалец, за дръжката или цевта.
— Знам как.
— Казвам го за всеки случай. Предпочитам да заложа на сигурно.
Тя пристъпи напред, взе глока и се дръпна назад.
Мъжът не помръдваше.
— Какво ще правим с него? — попита Аби.
— Ще го оставим тук — отвърна Ричър.
— А после?
— Ще откраднем колата му.
— Защо?
— Шефът му идва. Трябва да оставим съответното послание.
— Не можеш да им обявиш война.
— Те вече го направиха. Обявиха война на мен. Затова сега реагирам по адекватен начин. Опитвам се да им обясня, че трябва да преосмислят политиката си. Това е стандартен дипломатически ход. Давам им възможност да започнат преговори, а в това няма нищо лошо. Надявам се да го разберат.
— Става въпрос за албанската мафия — каза Аби. — Ти си сам. Франк е прав. Това е лудост.
— Лудост или не, вече се случва — отвърна Ричър. — Не можем да върнем времето назад. Трябва да решим проблема по възможно най-добрия начин. Затова не можем да оставим колата тук. Би било прекалено малодушно. Все едно казваме: „Ох, извинявайте!“. Все едно сме го направили неволно. Напротив, трябва да им покажем с кого си имат работа. Трябва да им кажем: „Не си играйте с нас, защото ще ви сритаме задниците и ще ви откраднем колите“. Само така ще ни приемат по-сериозно. Ще започнат да действат обмислено и предпазливо. Ще повикат подкрепления.
— Но това е лошо!
— Само ако ни открият. А не ни ли открият, ще оставят големи празноти на други места, през които ще преминем с лекота.
— И къде ще отидем?
— Предполагам, че крайната ни цел ще бъде лична срещна с големия шеф. Еквивалентът на Грегъри.
— Дино — изохка Аби. — Това е лудост.
— И той е човек. Като мен. Ще се срещнем, ще обменим възгледи и не се съмнявам, че ще се споразумеем.
— Аз нямам друг избор, освен да работя в този град. От едната страна на Сентър Стрийт или от другата.
— Съжалявам — отвърна Ричър.
— Има за какво.
— Затова трябва да подходим умно. Трябва да спечелим играта.