— Да, разбирам какво искаш да кажеш — повтори Вантреска.
— Нещо повече, очаквал си да спечелиш — продължи Ричър. — Затова си се захванал да учиш езици. Затова ни трябваш сега. Аз действам стъпка по стъпка. Първо, трябва да разбера какво пише в тези съобщения и ще използвам наученото, за да планирам следващите си ходове. Още не съм готов за бойни действия.
— Да предположим, че наученото покаже колко безнадеждно е положението.
— Не приемам подобно заключение. Проваля ли се, ще го отдам на грешка в планирането. Предполагам, че си научил това в Германия.
— Добре — каза Вантреска. — Стъпка по стъпка.
Отидоха в кухнята и започнаха с телефона на украинците. Вантреска похвали идеята на Аби с видеоклипа. Умно и ефективно, каза той. Задвижи пръст по дисплея с бавни ритмични движения, „начало“, „пауза“, „начало“, „пауза“ и зачете на глас съобщенията, застинали на екрана. Четеше бавно, неуверено, на моменти спираше объркан.
Проблемите с превода се появиха от самото начало. Това бяха текстови съобщения, пълни с непознат жаргон, еднобуквени съкращения, купища акроними, вероятно и с правописни грешки, освен ако не бяха съзнателно извършени опростявания. Никой не знаеше. Вантреска заяви, че ще му трябва повече време. Задачата му била равносилна на превод от труден чужд език и разбиване на шпионски код. При това едновременно. А може би на два кода предвид неясните намеци и пропуски, които се очаква да прави всеки уважаващ себе си гангстер.
Аби извади лаптопа си и заработи рамо до рамо с Вантреска. Тя проверяваше думи в онлайн речници или търсеше еднобуквени съкращения и акроними в различни сайтове, посветени на жаргонни и странни думи. Водеше си бележки върху няколко листчета хартия. Имаше две попадения, но въпреки това напредваше бавно. Никога не бе полагала толкова много усилия с толкова нищожен резултат. Бе заснела видеото максимално бързо, пет, десет, петнайсет, двайсет секунди. Сега леко размазаните образи бълваха хиляди и хиляди думи, всяка от които бе загадка, парченце от пъзел, а повечето имаха по две-три възможни значения.
Ричър ги остави на спокойствие. Присъедини се към Бартън и Хоган, които разговаряха в тясното пространство между барабаните и тонколоните. Едната тонколона бе сива, с размерите на хладилник. В нея имаше осем кръгли отвора. Ричър седна на пода, облегна се на нея и не помръдна от мястото си. Бартън бе разположил китара в скута си и свиреше, без да я е включил в усилвател, затова и звуците, които излизаха от струните, бяха едва доловими.
— Смяташ ли, че щяхме да спечелим? — попита Хоган. — Смяташ ли, че Вантреска щеше да има полза от всички езици, които е учил?
— Като се замисля, предполагам, че щяхме да надделеем — отвърна Ричър. — Щяхме да ги неутрализираме, преди те да неутрализират нас. Това трудно може да се нарече победа предвид последиците. Но при всички случаи върхът на копието щеше да бъде унищожен в самото начало. Опасявам се, че вашият приятел си е губил времето в онези езикови школи.
Бартън изсвири едно заглъхващо арпеджио и завърши с рязко подръпване на най-долната струна. Ако бе включил китарата в усилвател, сигурно щеше да срути къщата. Но тъй като не го бе направил, струната просто завибрира силно, без да причини каквито и да било конструктивни дефекти. Той погледна Ричър и каза:
— Сега ти си върхът на копието.
— Не искам да започвам война — отвърна Ричър. — Искам само парите на Шевик. Ако мога да ги взема по по-лесен начин, повярвай ми, ще го направя. Нямам никакво желание да се срещам с украинците на бойното поле. В интерес на истината, много ще се радвам, ако се размина с тях.
— Нямаш избор. Добре охраняват Труленко. Виждал съм ги да го правят. Охраната им се състои от няколко кръга. Разполагат един човек на ъгъла, втория на вратата, трети на съседната врата, плюс още двама обикалят наоколо.
— Какво си спомняш за Труленко?
— Беше задръстеняк като всички подобни типове. Спомням си, че бях изненадан от подобен развой. Аз бях от готините в гимназията. Сега задръстеняците са милионери, а аз едва свързвам двата края. Предполагам, че трябваше да се захвана с програмиране, не с музика.