— И бездруго знам.
— Но как е възможно?
Ричър бе виждал всякакви градове из цяла Америка — на изток, на запад, на север и на юг — с какво ли не население, възраст, икономически условия. Добре познаваше ритъма им на живот, основните принципи, които ги движеха. Познаваше историята, запечатана в тухлите им. Улицата, на която се намираше, приличаше на стотици хиляди други, източно от Мисисипи. Офиси и складове на търговци на едро на платове и храни, тук-там някой продавач на дребно на по-специализирани стоки, производители на дрехи, обувки и килими, някой и друг адвокат, спедитор, брокер на недвижими имоти, туристически агент… Плюс стаи под наем в задните дворове.
Всички тези места са кипели от живот в края на XIX и началото на XX в., но сега пустееха и се рушаха. Това обясняваше затворената закусвалня и дъските по витрините на останалите сгради. Все пак някои места се оказваха по-издръжливи от други. Оцеляваха по-дълго. Проявяваха повече инат.
— Три преки източно от тук, от другата страна на улицата — каза Ричър. — Отивате в онзи бар.
Мъжът не каза нищо.
— За да извършите плащане — продължи Ричър. — В бара преди обед. Следователно става въпрос за някой местен лихвар. На това залагам. Петнайсет или двайсет бона. Което означава, че сте загазили. Вероятно сте продали колата си. Получили сте по-добра цена в съседен град. Вероятно сте се свързали с колекционер. И тъй като сте обикновен човек, вероятно колата ви е била стара. Отишли сте с нея, но сте се върнали с автобуса. Използвали сте банката на купувача. Касиерът е сложил парите в плик.
— Кой сте вие?
— Барът е обществено място. И аз ожаднявам като всички останали. Може да има кафе. Ще седна на друга маса. А вие ще се престорите, че не ме познавате. Ще ви трябва помощ, за да стигнете до там. Коляното ви ще се подуе.
— Кой сте вие? — повтори възрастният мъж.
— Казвам се Джак Ричър. Бях военен полицай. Обучен съм да забелязвам всичко необичайно.
— Беше шевролет. „Каприс“. От старите. Напълно оригинален. В идеално състояние. Много малък пробег.
— Не разбирам нищо от коли.
— Днес хората си падат по старите шевролети.
— Колко получихте?
— Двайсет и две хиляди и петстотин.
Ричър кимна. Сумата се оказа по-голяма, отколкото очакваше. В чисто нови банкноти, натъпкани плътно една до друга в плика.
— И дължите цялата сума? — попита той.
— Трябва да се разплатя до дванайсет часа — отвърна възрастният мъж. — След това тя се увеличава.
— По-добре да тръгваме тогава. Едва ли ще стигнем бързо.
— Благодаря ви — каза възрастният мъж. — Аз съм Арън Шевик. Задължен съм ви до гроб.
— Проява на доброта между непознати — отвърна Ричър. — Едно от нещата, които движат света. Някой дори бе написал пиеса на тази тема.
— Тенеси Уилямс — уточни Шевик. — Трамвай „Желание“.
— С удоволствие бих се качил на трамвай, ако имаше такъв. Три преки срещу билетче от двайсет и пет цента? В момента това ми се струва изгодна сделка.
Двамата тръгнаха към бара. Ричър пристъпваше с къси бавни крачки, а Шевик подскачаше и куцукаше, извърнат на една страна благодарение на Нютоновата физика.
3
Барът се намираше на партера на най-обикновена стара тухлена сграда, разположена горе-долу по средата между две преки. Имаше олющена дървена врата и мръсни прозорци от двете ѝ страни. Зеленият неонов надпис над вратата бе някакво ирландско име, а по прозорците бяха монтирани неонови табели, изпъстрени с арфи и детелини, които рекламираха бири. Ричър познаваше някои от тях, а други виждаше за пръв път. Той помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да стъпи на отсрещния бордюр и да стигне до вратата. Часовникът в главата му подсказваше, че е дванайсет без двайсет.
— Аз ще вляза пръв — каза той. — Вие ще ме последвате след малко. Така е по-добре. Все едно не се познаваме. Става ли?
— След колко време? — попита Шевик.
— Две минути — отвърна Ричър. — Колкото да си поемете дъх.
— Добре.
Ричър отвори вратата и влезе. Вътре цареше сумрак и миришеше на разлята бира и дезинфектант. Помещението бе с прилични размери. Не беше огромно като хангар, но не беше и малко. От двете страни на протритата дъсчена пътека, която водеше до бара, бяха разположени дълги редици маси за четирима. Самият бар бе квадратен и се намираше в далечния ляв ъгъл на помещението. Зад него стоеше дебелак, който не се бе бръснал поне от три-четири дни. Бе метнал кърпа през рамо. Клиентите бяха само четирима. Всеки от тях се бе настанил на отделна маса, навел глава и свил рамене. Всичките изглеждаха стари, уморени, измъчени като самия Шевик. Двама стискаха бутилки, другите двама държаха в дланите си полупразни халби, сякаш се опасяваха някой да не им ги отмъкне.