— Говориш така, сякаш си ги проучвал.
— Както казах, умея да слушам. Всеки има да разкаже някоя история. Защото рано или късно се сблъсква с тях. С каквото и да се занимаваш, това е цената, която трябва да платиш, за да продължиш да въртиш бизнеса си източно от Сентър Стрийт. Хората са свикнали. Дори го намират за разумно. Десет процента, като църковния десятък едно време. Или като данъците. И никой нищо не може да промени. Затова пък всичко е наред. Докато си плащаш. А държа да отбележа, че всички си плащат. Защото това са опасни хора.
— Говориш сякаш от личен опит.
— Преди два месеца помагах на една журналистка от Вашингтон да напише репортаж за нашия град. Имам разрешително за частен детектив. Телефонният ми номер е публикуван във всички указатели. Нямам представа каква беше темата на репортажа. Така и не ми каза. Но предполагам, че беше свързан с организираната престъпност, защото се интересуваше най-вече от това. И от албанците, и от украинците. Честно казано, повече от украинците. С такова впечатление останах. Но беше сгафила нещо на изток от Сентър Стрийт и първата ѝ среща беше с албанците. Обсъдили проблема лично, така да се каже. Шайка албанци и тя съвсем сама в задната стаичка на един ресторант. Когато излезе, ме помоли да я откарам направо на летището. Дори не се отбихме в хотела, за да си вземе багажа. Беше уплашена. Не. Ужасена. Движенията ѝ бяха като на сомнамбул. Взе първия полет и никога не се върна. След като са в състояние да постигнат този ефект в резултат на един-единствен разговор, не се съмнявай, че могат да накарат куп хора да се оглеждат за двама непознати. Те всяват страх. И така получават информация.
— Това не е добре — отвърна Ричър. — Не искам да ви създавам проблеми.
Бартън и Хоган не казаха нищо.
— Не можем да използваме хотели — обади се Аби.
— Или можем? — каза Ричър. — Дали не трябва да постъпим точно така? И да ускорим процеса.
— Не сте готови — изтъкна Хоган.
— Останете тази нощ — обади се Бартън. — И бездруго вече сте тук. Съседите нямат рентгеново зрение. Утре по обед имаме участие. Ако ви трябва превоз, можете да се качите в микробуса. Никой няма да ви види.
— Къде е участието ви?
— В един бар, западно от Сентър Стрийт. По-близо до Труленко, отколкото сте в момента.
— А този бар има ли си охранител?
— Разбира се. Най-добре да ви оставим зад ъгъла.
— Или не, ако искаме да ускорим процеса.
— Ние работим там, човече. Тези участия са важни за нас. Направи ни услуга и ускори процеса на друго място. Ако се налага. Макар искрено да се надявам, че няма да се стигне до това. Защото е лудост.
— Разбрахме се — отвърна Ричър. — Утре ще дойдем с вас. Много ви благодаря. Благодаря ви и за гостоприемството тази вечер.
Вантреска си тръгна след десет минути. Бартън заключи вратата. Хоган си сложи слушалките и запали цигара с марихуана с размерите на палеца на Ричър. Ричър и Аби се качиха на горния етаж, в стаята с усилвател за китара вместо нощно шкафче. Поредното съобщение не успя да стигне до телефона на украинците, скрит в празна метална пощенска кутия на три преки от тук. Минута по-късно същото се случи и с албанския телефон.
29
Първият помощник и дясна ръка на Дино се казваше Шкумбин по името на красивата река Шкумба, която пресичаше красивата му родина точно по средата. Американците трудно изговаряха името му. На английски то звучеше прекалено близо до Скъмбин. Кофа за боклук. Някои допускаха тази грешка съвсем неволно, други преднамерено. Онези, вторите, не получаваха възможност да повторят грешката. Когато започнеха да говорят отново — след сложни стоматологични процедури, продължили много месеци, — те се стараеха да го произнесат колкото се може по-ясно и отчетливо. Макар това вече да бе доста по-трудно въпреки отличната работа на хирурзите. В крайна сметка на Шкумбин му омръзна да разкървавява кокалчетата си, затова зае името на покойния си брат — и за удобство, и за да му отдаде почит. Но не зае името на по-големия си брат, който се казваше Фатбард, или Щастливия, тъй като това име също бе трудно за произнасяне на английски. Вместо това той зае името на по-малкия си брат, което бе Джетмир, или Онзи, който ще има хубав живот. Това име бе лесно за произнасяне, лесно за запомняне, звучеше модерно и дори футуристично, почти като традиционна благословия или като името на летец-изпитател от Червената армия, взето от някой съветски комикс, или на космонавт герой от пропаганден плакат. Не че американците се интересуваха от подобни неща. Вече не. Те бяха останали в миналото.