— Съгласен съм — отвърна Грегъри. — А също така необичайна, странна, дори налудничава. Но необходима.
Всички замълчаха след тези думи.
— Добре — каза Грегъри. — Утре сутринта първата ми работа е да говоря отново с Дино.
Ричър се събуди в сивия полумрак. Часовникът в главата му показваше четири без десет. Чу някакъв звук. Кола. Навън, на улицата, точно под кръглия прозорец. Свирене на спирачки, скърцане на ресори, свистене на гуми. Кола, която намалява и спира.
Ричър зачака. Аби спеше до него, топла, мека, нежна. Дъските на старата къща скърцаха и пукаха тихо. Под вратата се процеждаше ивица светлина, която идваше от коридора. Лампата над стълбището светеше. Може би и още някоя в дневната. В кухнята или верандата. Нищо чудно Бартън или Хоган да не си бяха легнали. Единият или другият. Или и двамата. Четири без десет сутринта. Музикантите обикновено се прибират у дома именно по това време.
Двигателят на колата работеше на място. Чуваха се тихото свистене на ремъци, жуженето на вентилатор, потракването на буталата на празни обороти. Последвани от приглушен звук, дошъл изпод предния капак.
Някой бе изключил от скорост.
Двигателят заглъхна. Отново настъпи тишина.
Отвори се врата. Някой стъпи на тротоара. С единия крак. Пружините на седалката проскърцаха, освободени от тежестта отгоре им. Към първия крак се присъедини втори. Някой се изправи, като изпъшка леко от усилието. Вратата се затвори.
Ричър стана тихо от леглото. Откри панталона си. Откри ризата си. Откри чорапите си. Завърза обувките си. Облече якето си. Тежестта в джобовете му подейства успокоително.
Някой почука на външната врата. Рязък звук, отекнал силно по дървената рамка.
В четири без десет сутринта. Ричър се ослуша. Не чу нищо. Всъщност чу по-малко от нищо. Определено по-малко от преди. Сякаш във въздуха се бе отворила дупка и бе засмукала всички звуци. А допреди миг бе чувал и разговора на двама души на долния етаж. Сега те мълчаха, озъртаха се и си мислеха какво ли става, по дяволите. Бартън и Хоган не си бяха легнали. Часът на музикантите.
Ричър зачака. Оправете се сами, помисли си той. Не ме карайте да слизам.
Чу единият да става. Да тътри крака. Вероятно за да отиде до прозореца и да погледне навън.
Тих глас изрече:
— Албанец.
Беше Хоган.
— Един ли е? — прошепна в отговор Бартън.
— Един.
— Какво иска?
— Не съм ясновидец.
— Какво ще правим?
На вратата се почука отново. Бум-бум-бум. Рязък звук, отекнал силно по дървената рамка. Ричър зачака. Зад гърба му Аби се размърда и попита:
— Какво става?
— Албанска мутра. Почти сигурно търси нас.
— Колко е часът?
— Четири без осем.
— Какво ще правим?
— Бартън и Хоган са долу. Още не са си легнали. Да се надяваме, че ще се справят.
— Трябва да се облека.
— Уви, права си.
Тя се облече бързо като Ричър: панталон, риза, обувки. Двамата зачакаха. На вратата се почука за трети път. Бум-бум-бум. Не чукане, а тропане, което бе невъзможно да се игнорира. Чуха предложението на Хоган да отворят. И съгласието на Бартън. Стъпките на Хоган отекнаха по коридора. Уверени, решителни, неумолими. Стъпки на морски пехотинец. Или на барабанист. Ричър не бе сигурен кое е определящото в случая.
Вратата се отвори.
— Какво има? — попита Хоган.
Прозвуча нов глас. По-тих, защото идваше отвън, а не отвътре, но също и заради тона, който бе едновременно предразполагащ и ироничен. Приятелски, но не съвсем.
— Всичко наред ли е тук? — попита гласът.
— Защо да не е? — отвърна Хоган.
— Видях, че свети — каза гласът. — Притесних се да не би да ви е събудил някакъв проблем или инцидент.
Беше тих, но дълбок. Глас, който издаваше голяма физическа сила, тъй като идваше от мощен гръден кош и дебел врат. Глас, изпълнен с власт и арогантност като на човек, свикнал да командва, който не обича да получава откази. Глас на човек, който никога не казва „моля“ и никога не приема „не“ за отговор.
Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.
— Всичко е наред — отвърна Хоган. — Няма за какво да се притеснявате. Няма проблеми. Няма инциденти.
— Сигурен ли сте? Знаете, че обичаме да помагаме винаги когато можем.
— Не се нуждаем от помощ — настоя Хоган. — Свети, защото още не сме си легнали. Не е толкова трудно да се досети човек.
— Аз ли не знам — кимна албанецът. — Нали обикалям по цели нощи, за да осигуря безопасността на квартала. Всъщност вие можете да ми помогнете.
Хоган не отговори.