Аби, която стоеше в коридора на горния етаж, прошепна:
— Нещата се развиват много лошо.
Мислеше като сервитьорка, която предчувства, че в бара ще започне бой.
— Вероятно — отвърна Ричър.
— Третото съвпадение — продължи албанецът на долния етаж — е свързано с обстоятелството, че снощи бе откраднат телефон, получил същите тези съобщения. Никой не е провеждал разговори по него. Но двайсет минути са достатъчно време, за да се прочетат съобщенията. Достатъчно, за да си запише някой по-трудните думи и да ги потърси по-късно.
— Успокой се, човече — каза Хоган. — Никой не е крал никакъв телефон.
— Четвъртото съвпадение е, че въпросният телефон е бил откраднат от големия и грозен мъж, описан в съобщенията. Знаем го със сигурност. Получихме подробен доклад. Този път мъжът е действал сам, но знаем, че е свързан с дребничка брюнетка. Която несъмнено е била у вас на вечеря, защото е записала тази дума на листа хартия, открит у вас. И несъмнено я е преписала от откраднатия телефон. Защото откъде иначе би могла да научи тази дума? Защо ще се интересува от нея точно в този момент?
— Не знам, човече — каза Хоган. — Може би говорим за различни хора.
— Той е излязъл навън, откраднал е телефона и ѝ го е донесъл. Тя ли му е наредила да го направи? Тя ли е шефът? Тя ли му е възложила тази задача?
— Нямам идея за какво говориш, човече.
— Няма да е лошо да имаш някаква идея. Току-що те спипах, че даваш подслон на врагове на нашата общност. Това няма да ти се отрази добре — заяви албанецът.
— Все ми е тая — отвърна Хоган.
— Предпочиташ да напуснеш щата ли?
— Предпочитам ти да го напуснеш.
Настъпи продължително мълчание. После албанецът заговори отново. Този път в гласа му се криеше нова заплаха. Сякаш му бе хрумнала нова идея.
— Пеша ли бяха или с кола?
— Кои?
— Мъжът и жената, които сте укривали.
— Никого не сме укривали. Поканихме приятели на вечеря.
— Пеша или с кола бяха?
— Кога?
— Когато си тръгнаха, след като сте вечеряли. След като не са останали да спят у вас.
— Пеша.
— Наблизо ли живеят?
— Не особено — отвърна предпазливо Хоган.
— В такъв случай трябва да изминат голямо разстояние. А ние наблюдаваме квартала много внимателно. И не сме забелязали мъж и жена по улиците.
— Може да са оставили колата зад ъгъла.
— Не сме забелязали мъж и жена с кола.
— Може да сте ги пропуснали.
— Не смятам.
— В такъв случай не виждам с какво мога да ти помогна, човече.
— Знам, че са били тук — заяви албанецът. — Видях храната. Видях бележката с думата, преписана от откраднатия телефон. Тази вечер това е най-добре охраняваният квартал в града. Никой не ги е видял да го напускат. Следователно още са тук. Мисля, че в момента са на горния етаж.
Отново настъпи продължителна тишина.
После Хоган каза:
— Голям си досадник, човече. Иди и огледай. Три стаи, всичките празни. После си върви и не се връщай. И не ми пращай покана за пикника.
В коридора на горния етаж Аби прошепна на Ричър:
— Все още можем да се измъкнем през прозореца.
— Не оправихме леглото — отвърна ѝ той шепнешком. — Освен това реших да взема колата на този гадняр. И бездруго не можем да го оставим да си тръгне.
— За какво ни е колата му?
— Току-що ми хрумна нещо.
На долния етаж прозвучаха стъпки, които прекосиха коридора и се насочиха към подножието на стълбите. Тежки стъпки. Старият дъсчен под простена под тях. Ричър остава пистолета в джоба си. Не искаше да го използва. Стрелба на улица в центъра на града… Това несъмнено ще предизвика реакция. Прекалено много усложнения. Очевидно и албанецът бе на същото мнение. Протегна дясната си ръка и се хвана за парапета. В нея нямаше пистолет. Последва я и лявата ръка. В нея също нямаше пистолет. Но ръцете му бяха големи. Огромни. Мускулести, с широки безцветни длани, дебели пръсти и маникюр, правен сякаш със сатър.
Албанецът стъпи на най-долното стъпало. Имаше големи обувки. И широка крачка. Плюс масивни крака. Огромни рамене, тясно сако. Може би метър и осемдесет и пет. Не беше някой хилав дребен средиземноморски тип. Бивш полицай от Тирана. Дали пък там нямаха изисквания за минимален ръст и тегло? И дали това не даваше по-добри резултати в работата?