Ричър реши да излезе и да поздрави албанеца, когато се качи на горния етаж. Защото от там го очакваше възможно най-дългото падане по стълбите. Чак до долу. Максимално разстояние. Максимална ефективност. За предпочитане пред обикновено падане на пода. Дъските продължаваха да скърцат една след друга. Ричър чакаше.
Албанецът изкачи последното стъпало. Ричър препречи пътя му. Албанецът го зяпна.
— Разкажи ми повече за тази рядка дума — каза Ричър.
Хоган, който стоеше долу, в коридора, възкликна:
— По дяволите!
Албанецът не отговори.
— Обясни ми различните ѝ значения — продължи Ричър. — Нелицеприятна дума, груба, обидна, оскърбителна, унизителна, дума, която очерня, опозорява и така нататък… Но това са все съвременните ѝ значения. Далеч в миналото значението ѝ е било свързано със страха. Много думи на много езици споделят общи корени. Хората наричат грозни нещата, от които се страхуват. Съществата, които живеят вдън горите, никога не са красиви.
Албанецът не отговори.
— Вие страхувате ли се от мен? — попита Ричър.
Никакъв отговор.
— Извади телефона и го остави на пода пред краката ти — нареди Ричър.
— Не.
— И ключовете от колата. И бездруго ще ги взема — каза Ричър. — От теб зависи кога и как.
И впери в него онзи поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.
В този момент албанецът бе изправен пред следния избор. Можеше да отвърне нещо остроумно, а можеше да замълчи и направо да пристъпи към действие. Ричър нямаше представа какво ще направи. Ако съдеше по случилото се на долния етаж, явно албанецът се наслаждаваше на собствения си глас. В това не можеше да има съмнение. Нали бе работил в полицията. Обичаше да е в центъра на вниманието. Обичаше да разсъждава на глас. Да обяснява как е разкрил престъплението. От друга страна, нямаше да спечели кой знае какво с някоя остроумна забележка. И той го знаеше. Рано или късно щяха да стигнат до съществената част. Защо да не започнат отзад напред?
Албанецът се хвърли напред. Оттласна се с мощните си крака, изправи рамене, наведе глава и връхлетя като разярен бик с намерението да забие рамо в гърдите на Ричър и да го извади от равновесие. Ричър обаче бе готов — поне на петдесет процента. Пристъпи напред и заби страховит десен ъперкът. Нанесе го не вертикално, а по-скоро под ъгъл от четиресет и пет градуса, което означава, че юмрукът му се заби директно в лицето на албанеца. Неговите стотина килограма се срещнаха с движещите се в срещуположната посока близо сто и двайсет на Ричър, а това предизвика колосален сблъсък на кинетична енергия, лице срещу юмрук, достатъчен, за да повдигне албанеца във въздуха и да го запрати назад по гръб на пода. С тази разлика, че нямаше под, затова албанецът полетя назад по стълбите, претърколи се няколко пъти и се заби в стената на коридора.
Сякаш го бе връхлетял влак.
Албанецът обаче се съвзе. Сравнително бързо. Примигна два пъти, олюля се и се изправи. Като в евтин филм на ужасите. Чудовището получава артилерийски снаряд в гърдите, но приглажда невъзмутимо опърлената си козина с окървавената си лапа и поглежда безстрастно напред.
Ричър заслиза по стълбите. Коридорът долу бе тесен. Бартън и Хоган отстъпваха назад. През отворената врата. Албанецът стоеше неподвижно. Висок, горд, непоклатим като скала. Очевидно вбесен от случилото се току-що. Носът му кървеше. Трудно можеше да се прецени дали е счупен. Но албанецът далеч не бе мекушав. Бе имал труден живот. Все пак бе работил като полицай в Тирана.
Той пристъпи крачка напред.
Ричър бе готов да го посрещне. И двамата знаеха. Рано или късно се налага да се сбиеш. Албанецът финтира с лявата ръка и нанесе рязък нисък удар с дясната, насочен към центъра на масата на Ричър. Това бе най-краткият път към целта, но Ричър видя удара, извърна се и го пое с рамото си. Заболя го, но не толкова, колкото щеше да го заболи, ако ударът бе попаднал в целта. Извъртането бе проява на чист рефлекс, нищо повече, паническа реакция на вегетативната нервна система, на внезапен рязък прилив на адреналин и максимален въртящ момент, приложен възможно най-бързо. А въпросният въртящ момент бе много голям, тъй като за частица от секундата освободи огромна енергия, досущ като масивна пружина, свита силно, отпусната изведнъж и отскочила в противоположната посока с невъобразима бързина и сила, този път обаче контролирана и насочена. Лакътят описа траектория като управляема ракета, завъртя се странично, което допълнително увеличи ускорението, и се стовари силно върху главата на албанеца малко над ухото му. Бе колосален удар, нанесен сякаш с бейзболна бухалка или арматурно желязо. Той би счупил черепа на повечето хора. Би убил повечето хора. Но албанецът само политна назад, удари се в рамката на вратата и падна на колене.