И веднага се изправи. Надигна се на масивните си крака и разпери широко ръце, сякаш за да потърси допълнителна опора или да запази равновесие. Приличаше на човек, който плува в гъста лепкава течност. Ричър пристъпи напред и го удари отново със същия лакът, но в другата посока, с форхенд, а не с бекхенд, над лявото око, кост срещу кост. Албанецът завъртя очи и падна назад, но отново бързо се съвзе, премигна и понечи да се изправи. Този път нищо не го спря. Замахна с намерението да стовари дясно кроше върху лявата половина на лицето на Ричър, но не попадна в целта, защото Ричър също не спря и ударът профуча покрай рамото му. Ричър се завъртя, изнесе напред и насочи надолу левия си лакът. Удари албанеца в лицето, под окото, встрани от носа, където се намират корените на предните зъби. Както и да се нарича тази част от лицето в атласите по анатомия.
Албанецът се олюля назад, сграбчи рамката на вратата, завъртя се, сякаш се препъна в нещо, и полетя безпомощно назад. Удари се в огромния усилвател и се просна по гръб на пода.
После плъзна ръка под сакото.
Ричър спря.
Не го прави, помисли си той. Щеше да последва реакция. Щяха да последват усложнения. Не ме интересува какви уговорки си въобразяваш, че имаш с полицията. Законът действа бавно, много бавно, както добре знаеше Мария Шевик. А тя не разполагаше с никакво време.
— Не го прави — каза на глас Ричър.
Албанецът не му обърна внимание.
31
Огромната му ръка се плъзна под сакото, дланта се отвори, изпъна и пръстите затърсиха дръжката на пистолета. Вероятно глок като на другия албанец. Оръжие, с което се борави лесно. Насочваш и стреляш. А може би не. Ричър отчете ключовите фактори като време, пространство, относително разстояние. Ръката на албанеца се намираше на сантиметри от целта, но все още трябваше да обхване дръжката, да извади пистолета и да се прицели, докато лежи по гръб на пода, вероятно замаян от силните удари в главата. С други думи, беше бавен, но въпреки това по-бърз от Ричър предвид обстоятелствата, тъй като ръката му вече се намираше високо под сакото, докато двете ръце на Ричър бяха отпуснати под кръста, а китките му бяха извити, насочени надолу в жест, който би трябвало да означава: спокойно, не го прави.
Далече от джобовете на якето.
Не че Ричър искаше да използва пистолет. Не че Ричър имаше нужда да използва пистолет.
Видя по-добър вариант. Свързан с импровизация. Не беше идеалният, но щеше да свърши работа. Несъмнено. Щеше да му отнеме малко време и да му позволи да реагира с нужната скорост и ефективност. Това бе добрата новина. От друга страна обаче, бе грубо нарушение на добрия тон. Професионална обида. И лична обида несъмнено. Така реагираха някои в западните щати, ако някой се отнесеше с неуважение към шапките им. Има неща, които просто не бива да пипаш.
Но има и неща, които просто си длъжен да направиш.
Ричър сграбчи китарата на Бартън от стойката ѝ, стисна я здраво за грифа и замахна надолу към гръкляна на албанеца. Сякаш замахваше с кирка, за да изкопае дупка в спечената от сушата земя. Същият замах, същата цел, същата мощ, насочена надолу.
Албанецът не помръдна след удара. Ричър върна китарата на стойката.
— Извинявам се — каза той. — Надявам се да не съм я повредил.
— Няма проблем — отвърна Бартън. — Това е „Фендер“. Пет кила дърво. Купих я от една заложна къща в Мемфис за трийсет и четири долара. Сигурен съм, че е видяла и по-лоши неща.
Часовникът в главата на Ричър показваше четири и десет сутринта. Мъжът на пода още дишаше. Но плитко, отчаяно, като издаваше неестествен звук, вдишване, издишване, вдишване, издишване, с максимална бързина. Без резултат. Вероятно заради щифта за колана на китарата, който стърчеше на сантиметър и половина, два от корпуса ѝ. Явно бе засегнал жизненоважен орган. Ларинкс, фаринкс или друг орган, съставен от хрущяли и наричан със сложни латински думи. Албанецът бе подбелил очи. Пръстите му драскаха леко по пода, сякаш се опитваше да се хване за нещо. Ричър коленичи и пребърка джобовете му, извади пистолета, телефона, портфейла и ключовете му за колата. Оръжието бе глок, доста износен, но добре поддържан. Телефонът бе плоско парче черна пластмаса със стъклен дисплей. По нищо не се отличаваше от милиони други апарати. Портфейлът бе от черна кожа, загубил първоначалната си форма и заприличал на картоф в резултат на дълга употреба. Беше натъпкан със стотачки, кредитни карти, шофьорска книжка, издадена тук, в града. Името под снимката бе на Гезим Ходжа, четирийсет и седем годишен. Ако се съдеше по емблемата върху ключовете, колата бе крайслер.