— И двете са доста добре.
— Около една трета от домакинствата в тази страна притежават куче. Малко над трийсет и шест процента, ако трябва да бъда точен. Което означава, че шансът да преминем необезпокоявани е почти две към три. Да не забравяме, че дори да има куче, то може да не излае. Повечето дворни кучета са спокойни. А може украинците да се окажат прекалено мързеливи, за да проверят. В колата е топло, удобно. Нищо чудно да са заспали. Мисля, че опасността е пренебрежимо малка.
— Колко е часът? — попита Аби.
— Пет и двайсет.
— Сетих се за онова, което ти казах по-рано… че всеки ден трябва да правиш по едно нещо, което те плаши. Часът е едва пет и двайсет сутринта, а аз се каня да направя второто страшно нещо за деня.
— Това не се брои — отвърна Ричър. — Това е като разходка в парка. Може би дори буквално. Може отзад да ни очаква красива градина.
— И тъй като е едва пет и двайсет, двамата Шевик едва ли ще са станали.
— Може и да са будни. Едва ли ги лови сън в такъв момент. Ако се окаже, че греша и те спят дълбоко, можеш да ги събудиш. Можеш да им звъннеш по телефона, когато стигнем там. Кажи им, че сме до прозореца на кухнята. Предупреди ги да не палят лампите. Не искаме някой да види нещо.
Ричър и Аби слязоха от колата и се ослушаха за секунда-две. Небето бе сиво, а въздухът влажен от ситна мъгла. От багажника не се чуваше звук. Нито ритане, нито блъскане, нито викане. Нищо. Взеха торбите от задната седалка и си ги разпределиха. Две в едната ръка на Ричър, две в другата. Една и една за Аби. Торбите не бяха препълнени. Нямаше опасност нещо да изпадне. Можеха да тръгват.
Ричър и Аби влязоха в предния двор на съседите.
32
Беше прекалено тъмно, за да преценят дали градината е хубава, но ако съдеха по смътните очертания, както и по неизбежния физически контакт, това бе най-обикновен двор, засаден с най-обикновени растения. Отначало стъпиха върху жилава гъста трева, вероятно някакъв нов хибриден сорт, влажна и хлъзгава от утринната роса. После се появи по-твърд участък, застлан с натрошени шисти, вероятно алея, а може би леха, посипана с мулч. Накрая изникнаха бодливи иглолистни растения, които задраха шумно торбите с покупките.
После се появи вратичка в оградата, която, ако се съдеше по състоянието на моравата, се отваряше и затваряше поне по веднъж на всеки две седмици. Въпреки това пантите бяха ръждясали и съответно изскърцаха силно. В един момент някъде отдалече долетя звук, който бе нещо средно между лай, вик и стон. Кратък, но силен.
Ричър и Аби замръзнаха на място.
Не последва нов звук. Не се разлая куче.
Двамата се провряха през вратичката, извърнати леко настрани — първо покупките в едната ръка, после покупките в другата ръка. В сумрака се появи задната ограда. Която бе задна ограда и на семейство Шевик. Защото дворът им бе огледален образ на този. Би трябвало. На теория. Ако Ричър и Аби се бяха озовали на правилното място.
— Всичко е наред — прошепна Аби. — Тук е. Трябва да е тук. Не може да сме сбъркали. Това е като да броиш квадратчета на шахматната дъска.
Ричър се изправи на пръсти и надзърна през оградата. Видя сивкавата задна фасада на къща с битумен покрив. Хем същата, хем различна. Тя беше. Разпозна я по мястото, където моравата опираше в задната стена, защото именно тук бяха направени онези семейни снимки. Войникът и момичето с рокля на цветя, същата двойка година по-късно с бебе в ръце, същата двойка осем години по-късно с осемгодишната Мария Шевик на фона на гъстата и тучна трева. Същата морава. Същата стена.
В кухнята светеше.
— Будни са — каза Ричър.
Прескачането на оградата ги затрудни, защото дъските бяха в окаяно състояние. По-рационалният подход изискваше да ги бутнат с рамо или да ги изкъртят с ритник. Отказаха се да го правят от етични съображения. Половината от енергията, изразходвана за прескачането на оградата, отиде в опити да запазят равновесие и да не се изтърсят от другата страна. Защото, когато се покатериха отгоре, оградата започна да се люлее и Ричър и Аби се почувстваха като циркови артисти. Опасяваха се, че в определен момент цялата ограда може да падне като прогнила завеса, при това по цялата дължина на двора. Аби се прехвърли първа и когато се озова от другата страна, Ричър ѝ подаде шестте торби с покупки — прехвърли ги една по една през оградата, като се опитваше да ги спусне колкото се може по-ниско от другата страна. Върховете на кедровите дъски опираха в лакътя му, докато всяка торба се спуснеше достатъчно ниско, за да може Аби да я вземе.
После дойде неговият ред да прехвърли оградата. Ричър бе два пъти по-тежък и три пъти по-непохватен от Аби. Оградата се залюля на метър в едната посока, после в другата. Накрая Ричър намери равновесната ѝ точка, удържа я да не падне и се претърколи от другата страна. Тромава маневра, в резултат на която се озова по гръб в цветната леха, но пък оградата остана цяла.