— Улицата, на която живеят, е без изход — обади се Вантреска. — Има само едно място, откъдето да влезем. Ще изгубим елемента на изненада.
— Вие, да — отвърна Ричър. — Аз обаче ще се промъкна отзад. Ще им изляза в гръб. Докато те се чудят кои, по дяволите, сте вие. Това ни гарантира изненадата.
Ягуарът излезе на главния път, след което Вантреска зави надясно и после наляво, за да се озове на същото място, на което Ричър и Аби бяха оставили крайслера по-рано същата сутрин. Пред съседката на Шевик. Пред информаторката на албанците, на чиито обаждания никой вече нямаше да отговори, защото всички телефони от другия край на линията бяха разтопени от огъня. И ягуарът, подобно на крайслера по-рано, застана зад линкълна, но на разстояние шейсетина метра. Колкото е дължината на два малки парцела в този квартал. В които са построени две малки къщи. Но остана така само за миг. Ричър излезе и ягуарът продължи.
Ричър прекоси предния двор на съседката и отвори вратичката. Пресече и задния двор и се озова пред разнебитената ограда. Която бе или на съседката, или на семейство Шевик, или обща за двата имота. Ричър не изгаряше от желание да се катери отново, затова я изрита и тя падна на земята. Ако беше на двамата Шевик, Труленко щеше да им купи нова. Ако беше на съседката, това беше отплата за шпионирането и доносите. Ако беше обща… ами петдесет процента едното, петдесет процента другото.
Ричър прекоси задния двор на Шевик, мина покрай мястото, на което бяха направени онези снимки, и се насочи към кухненската врата. Почука тихо на стъклото. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-силно. Никакъв отговор.
Той натисна дръжката. Вратата се оказа заключена отвътре. Ричър погледна през прозореца. Не видя никого. Нито Арън, нито Мария. Само ламинираните кухненски плотове, малката маса и виниловите столове. Ричър отиде до следващия прозорец. На спалнята. И тя бе празна. Оправено легло, затворен гардероб и нищо друго.
Вратата на спалнята обаче бе отворена. През нея Ричър зърна нечия сянка в коридора. Сложна сянка, съставна. С две глави и четири крака. Едната половина — по-висока, другата — по-ниска. И тази сянка едва помръдваше, сякаш полагаше немощни усилия да се освободи от нещо, което я удържа с лекота.
Ричър пъхна ръка в джоба си. Избра глока, с който не бе стрелял. Така разполагаше със седемнайсет патрона в пълнителя и един в цевта. Върна се до вратата на кухнята. Пое дълбоко дъх и заби лакът в стъклото, след което промуши ръка и отключи ловко вратата. Миг по-късно се озова вътре. Очевидно бе вдигнал шум, тъй като откъм коридора надникна някой, за да види какво, по дяволите, става. Светло лице, светли очи, руса коса. Черен костюм, бяла риза, черна копринена вратовръзка. Ричър се прицели на два-три сантиметра под възела на вратовръзката, но тъй като бе честен и справедлив, не натисна спусъка, докато не видя ръка с пистолет. Куршумът му проби в гърдите на украинеца дупка, достатъчно голяма, че да пъхне палеца си вътре, след което излезе и се заби в стената зад него. Русокосият се свлече вертикално, като марионетка, на която някой е отрязал конците.
Гърмежът бързо заглъхна. В коридора настана тишина.
А после прозвуча скимтене, но приглушено, сякаш слаб възрастен човек се опитва да извика, но устата му е запушена от силна длан. Чу се и безнадеждно дращене на обувка по пода. Знак на отчаяна съпротива. Кръвта на мъртвеца се събираше на паркета. И се процеждаше в улеите. Ама че бъркотия, помисли си Ричър. На семейство Шевик ще му се наложи да смени няколко квадратни метра паркет. Но за това ще плати Труленко. Както и за скриването на дупката в стената. За малко мазилка и боя. Плюс ново стъкло на кухненската врата. И всичко ще бъде наред.
Коридорът потъна в тишина. Ричър отстъпи назад към вратата, която излизаше на двора. Логиката изискваше нападателите да се разделят на два екипа и да изпратят единия през задния изход със задачата да заобиколи сградата и да нахлуе през предната врата. Той прескочи парчетата стъкло и излезе на двора. Зави надясно, отново надясно и отново надясно. Озова се пред къщата. Видя паркирания на улицата линкълн. Беше празен. От ягуара нямаше и следа. Все още. Ричър проследи маршрута му наум. На север до следващата пресечка, после на запад към главната улица в квартала, на юг, където обикновено завиваха, и накрая обратно в квартала с тесните улички и още по-тесните завои. Пет минути може би. Най-много шест. Нямаше да се объркат. Аби знаеше пътя.
Ричър тръгна покрай предната стена. Стъпваше по тревата, която растеше на около метър от нея заради бетонните основи. Надзърна от малък ъгъл през прозореца на коридора. Видя втори мъж със светло лице и черен костюм. Едрата му лява длан бе притисната върху устата на Мария Шевик. В дясната си ръка държеше пистолет, опрян в главата ѝ. Поредният „Хеклер и Кох“ П7, едновременно елегантен и зловещ. Пръстът му бе обвил спусъка. Арън Шевик стоеше на около метър от тях, вцепенен, облещил очи, несъмнено ужасен. Стиснал здраво устни. Явно украинецът му бе наредил да си затваря устата. Явно не искаше да прояви непокорство. Не и когато в главата на жена му бе опрян пистолет.