Ричър погледна отново към улицата. От ягуара нямаше и следа. Мъжът, който държеше Мария Шевик, бе вперил поглед във вратата на кухнята. Явно очакваше Ричър да се появи от там. И да попадне в класическа патова ситуация. Пусни оръжието или ще застрелям жената. Той обаче не можеше да я застреля, защото Ричър щеше да пръсне главата му само секунда по-късно. Същински омагьосан кръг. Векторите на заплахата щяха да се движат от една точка към друга в безкрайна спирала, която се върти с огромна скорост и надава пронизителен вой.
Ричър пресметна наум. Украинецът бе с една глава по-висок от Мария Шевик. Точно с една глава. Притискаше я към себе си — гърба ѝ към гърдите си — с помощта на лявата си ръка и темето ѝ се намираше на нивото на брадичката му. Едва тогава започваше неговата глава. В момента Ричър го наблюдаваше отстрани. Видя бледата буза с едва набола брада, малкото розово ухо, късо подстриганата руса коса, под която лъщеше скалпът му. Бе на повече от трийсет, но едва ли имаше четирийсет. Дали бе достатъчно високопоставен, за да знае къде се намира командният център на украинците? Това бе основният въпрос, който занимаваше Ричър.
А отговорът най-вероятно е отрицателен, помисли си Ричър. Ние сме дребни риби, седим в колата, наблюдаваме врати. Мислиш ли, че някой ще каже на такива като нас къде живее Труленко? Този тип беше безполезен.
За съжаление. Най-вече негово.
Ричър приклекна и запълзя по тясната бетонна пътека. Входната врата зееше отворена. Украинецът продължаваше да се взира в кухнята. Не откъсваше поглед от нея. Стоеше в очакване. Ричър допълзя до вратата и зае позиция, от която разполагаше с далеч по-добра видимост в сравнение с прозореца. Сега гледаше право към тила на украинеца. Широк бял врат, няколко тънки месести гънки, лъснал от пот череп… Ричър го наблюдаваше под много малък ъгъл. Бе легнал на земята, точно на последното стъпало пред прага на къщата и оглеждаше коридора от долу нагоре. Под същия остър ъгъл бе насочено и дулото на пистолета му. Към мястото, където гръбначният стълб на украинеца се свързваше с черепа. Не смееше да се прицели по-високо. Искаше куршумът да се забие в мозъка му и да остане там, а не да се отклони от някоя кост. Което се случваше понякога. Някои хора имат толкова дебели черепи. Здрави като бетон.
Ричър преброи до три и издиша бавно и продължително.
Натисна спусъка. Главата на украинеца се разцепи като диня, която някой е изтървал на земята, а куршумът излетя от нея и се заби в тавана над него. Появи се облаче фина виолетово-розова мъгла. А то свидетелстваше за мигновена мозъчна смърт. Мръсна работа, кървава и неприятна, но необходима, тъй като пръстът на украинеца бе на спусъка. Това бе единственият сигурен начин. Медицината отдавна го бе доказала.
Украинецът се свлече зад Мария Шевик, сякаш тя бе съблякла дебелото си зимно палто и го бе оставила да падне на пода. Тя остана права, все така на метър от съпруга си, и двамата вцепенени, онемели. Звукът от изстрела заглъхна. Настана тишина. Розовото облаче мъгла също се разсея, макар и по-бавно.
Ягуарът се появи едва сега.
Първоначалният план на Ричър бе да представи хотела като забавно приключение, което да подслади с десетте бона. Пачката с чисто новите стотачки, които ухаеха толкова приятно. Но не се получи. Косата на Мария Шевик бе опръскана с капки кръв и парченца кости. Арън трепереше целият. Още малко и щеше да припадне. Вантреска ги изведе навън и ги настани на задната седалка на ягуара. Аби събра малко багаж вместо тях. Обиколи от стая на стая и взе каквото прецени, че ще им потрябва. Ричър и Хоган изнесоха телата и ги натовариха в багажника на линкълна, като преди това ги освободиха от парите, пистолетите и телефоните. Подобно действие започваше да се превръща в навик за Ричър. Той връчи на Вантреска парите от портфейла на Гезим Ходжа, за да плати стаята на семейство Шевик. Вантреска обеща лично да ги отведе до хотела и да ги настани. Ричър помоли останалите да му помогнат с линкълна.