— Така е — каза Адамсберг безразлично.
В момента имаше само една грижа — да крачи. През юлската нощ в Лондон искаше да крачи. Изтеклите два дни от колоквиума започваха да му лазят по нервите. Да седи на стол в продължение на часове бе едно от малкото изпитания, които го изкарваха от свойствената му флегматичност и будеха у него онова особено усещане, което другите наричаха „несвъртък“ или „съклет“ и което обикновено му беше недостъпно. Предишния ден успя на три пъти да се измъкне, набързо обиколи квартала, запамети тухлените фасади, белите колони, фенерите в черно и златно, направи няколко крачки в една уличка, която се казваше Сейнт Джон Мевс или както там се четеше думичката Mews. Походи, подплаши група чайки, които хукнаха да бягат, подвиквайки на английски. Но отсъствията направиха впечатление. Днес му се наложи да седи мирно на стола си, неподатлив на красноречието на колегите си, неспособен да нагоди ухото си към бързия ритъм на превода. Тъй нареченият hall бе наблъскан с полицаи, с ченгета, които влагаха цялата си изобретателност, за да затегнат мрежата, предназначена да „хармонизира емиграционния поток“, за да опашат Европа с непреодолима преграда. Тъй като винаги бе предпочитал течното пред твърдото, гъвкавото пред статичното, Адамсберг по съвсем естествен начин се вливаше в „потока“ и се стараеше заедно с него да прелее над укрепленията, които издигаха пред очите му.
Радсток, колегата му от Ню Скотланд Ярд, изглеждаше добре подкован по отношение на мрежите, но не и обсебен от тяхната ефикасност. След по-малко от година щеше да се пенсионира и лелееше чисто британската мечта да иде да лови разни неща в едно езеро там някъде горе — според Данглар, който разбираше всичко и превеждаше всичко, включително онова, което Адамсберг нямаше желание да знае. Адамсберг би искал заместникът му да си спести ненужния превод, но Данглар имаше толкова малко удоволствия и изглеждаше така щастлив да се овъргаля в английския език като глиган в прясна кал, че Адамсберг не искаше да му отнема и трошица от задоволството. Тук майор Данглар имаше истински блажен вид, с лекота изправяше мекото си тяло, повдигаше смъкнатите си рамене и придобиваше почти впечатляваща осанка. Може би замисляше някой ден, като се пенсионира, да отиде с новия си приятел да лови разни неща в онова езеро там някъде горе.
Радсток се възползваше от добрата воля на Данглар, за да го засипе с подробности от живота в Ярда, но и със „соленички“ вицове, за които смяташе, че биха се харесали на французи. Данглар го бе слушал, докато обядваха, без да проявява отегчение, като в същото време следеше за качеството на виното. Радсток наричаше майора „Денглард“ и двете ченгета взаимно се насърчаваха, предлагайки си един на друг вино и разкази, като напълно пренебрегваха Адамсберг. Адамсберг единствен от стотината ченгета не говореше дори елементарен английски. Така че стоеше там заедно с останалите, но встрани от тях, както се бе надявал, и малцина от присъстващите бяха разбрали кой е всъщност. До него седеше младият взводен Есталер, чиито зелени очи бяха разширени от хроническо учудване. Адамсберг бе пожелал да го включи в тази командировка. Смяташе, че Есталер ще се оправи и от време на време правеше усилия в тази насока.
С ръце в джобовете на елегантния си панталон, Адамсберг се наслаждаваше от душа на дългата разходка, докато Радсток ги водеше от улица в улица, за да ги запознае с особеностите на нощния лондонски живот. Тук една жена спеше под покрив от съшити чадъри, прегърнала еднометрово плюшено мече. „Плюшено мече“ — преведе Данглар. „Разбрах“ — каза Адамсберг.
— А там — каза Радсток, като посочи едно перпендикулярно авеню — виждате лорд Клайд-Фокс. Пример за това, което у вас наричате ексцентричен аристократ. Честно казано, не са ни останали много, те рядко се възпроизвеждат. Този е още млад.
Радсток спря, за да им даде възможност да посъзерцават въпросното лице, и на физиономията му бе изписано задоволството на домакина, представил на гостите си местна забележителност. Адамсберг и Данглар послушно я огледаха. Висок и слаб, лорд Клайд-Фокс несръчно танцуваше на място, прехвърляйки тежестта си от единия крак на другия, и имаше вид на човек, който аха да падне. На десет крачки от него друг един господин пушеше пура, клатушкайки се, и наблюдаваше загрижено приятеля си.
— Интересно — възпитано рече Данглар.
— Често се върти наоколо, но не всяка вечер — каза Радсток, сякаш колегите му са извадили луд късмет. — Харесваме се. Сърдечен човек е, винаги ще ви каже нещо мило. Той ми е като ориентир нощем, като позната светлинка. По това време се връща от запой и се опитва да се прибере.