Пай кимна:
— И двамата сте прави.
— А целта на това пътешествие — казах аз — е да се научим да използуваме перспективата?
— Не, нямаше никаква цел — каза тя. — Вие попаднахте тук по случайно стечение на обстоятелствата.
— Не може да бъде! — възкликнах аз.
— Не вярвате ли в стечението на обстоятелствата? Тогава ще трябва да приемете, че отговорността да пристигнете на това място е ваша.
— Но аз със сигурност не бях навигаторът, за да дойдем тук… — казах аз и замълчах. Обърнах се да погледна Лесли.
Помежду си ние често се шегувахме, че Лесли, която няма никакъв усет за посоки на земята, във въздуха се ориентира много по-добре от мен.
— Аз бях навигаторът — каза тя и се усмихна.
— Тя си мисли, че се шегува — каза Пай, — но ти без нея нямаше да стигнеш тук, Ричард. Знаеш ли това?
Кимнах.
— В нашето семейство аз съм този, който се увлича по Извън-сетивни възприятия, пътешествия извън тялото и изживявания на границата на смъртта — казах аз. — Аз чета такива книги, изучавам ги страница по страница нощем. А Лесли почти не чете тези книги, но тя чете мисли, вижда бъдещето ни…
— Не е вярно, Ричард! Аз просто съм скептична и ти го знаеш! Винаги съм била скептична към тези твои Други Светове…
— Винаги ли!? — попита Пай.
— Е… разбрах, че понякога той има право — отговори Лесли. — Току му хрумне някоя чудновата идея и след седмица или година науката открива същото. Затова почнах да се отнасям с известно уважение към тези негови хрумвания, колкото и смахнати да изглеждат. И много обичам тези странни криввания и обрати на ума му, дори когато науката изобщо не ги потвърждава, защото ме очарова гледната му точка. Но от двамата винаги аз съм била практичният човек…
— Винаги ли? — попитах аз.
— О… онова не се брои — каза тя, прочела мисълта ми. — Тогава бях малка. И тези неща не ми харесаха, затова престанах да се занимавам с тях!
— Лесли иска да каже, че е била надарена с толкова силна интуиция, че се е уплашила от себе си — каза Пай, — затова е потиснала тази своя дарба и е направила всичко възможно да не я освобождава и досега. Практичните скептици не обичат да плашат сами себе си с неведоми сили.
— Скъпият ми персонален навигатор! — казах аз. — Нищо чудно! Не ти поиска да се връщаме, когато Лос Анжелос изчезна, а аз. Обаче аз не бих могъл да подкарам самолет, който не виждам, а ти можа!
— Не ставай глупав — възпротиви се Лесли. — Аз никога не бих могла да пилотирам самолет, никога не бих могла изобщо да пътувам със самолет, ако не беше ти! А пък пътуването до Лос Анжелос беше твоя идея…
Това беше вярно. Аз именно изкуших Лесли с поканата за Спринг Хил и я накарах да остави къщата ни и цветята. Но за нас хрумванията са живот — растеж и радост, стрес и освобождение. Бог знае откъде изникваха разни танталови въпроси, вълнуващи отговори започваха да танцуват пред нас, като ни подтикваха да разгадаем едно, да намерим някак израз на друго, да отидем там, да направим това, да помогнем тук. Нито единият от двамата не можеше да устоява на нашите хрумвания.
Внезапно се запитах дали пък не можем да разберем защо.
— Пай, откъде идват идеите? — попитах аз.
— Десет градуса ляво — каза тя.
— Пардон? — казах аз. — Не, аз питам за идеите. Те ни хрумват просто в най-невероятни моменти. Защо?
— Отговора на всеки въпрос можете да потърсите в тази рисунка — каза тя. — Сега завой двадесет градуса наляво и кацай.
Изпитах към нашата приятелка от бъдещето същото чувство, каквото бях имал някога към инструкторите по пилотиране — докато те бяха с мен в самолета, аз не се страхувах да опитвам какъвто и свредел да поискаха.
— Добре, Уки, готова ли си да продължим? — попитах аз жена ми.
Тя кимна, копнееща за ново приключение.
Изпълних завоя с хидроплана, както бе поискала Пай, проверих дали колесникът е прибран, клапите спуснати и намалих оборотите.
— Два градуса дясно, изравни с тази ярка жълта ивица под водата точно пред теб… намали още малко оборотите — каза нашият водач. — Тук! Чудесно!
Мястото, където спряхме, приличаше на адска геена, която работи извънредно. Пламъци ревяха яростно и бушуваха в пещи, гигантски котли с разтопен метал тегнеха на подвижни кранове и се олюляваха с чудовищната си тежест на огромна височина под самия покрив.
— О, господи… — възкликнах аз.
През прохода се дотъркаля неголям електрокар, от него слезе крехка млада жена в работен комбинезон и каска и се запъти към нас. И да беше ни поздравила, думите потънаха в грохота и рева на метал и огън. Докато вървеше забързано към нас, един котел се наведе и блъвна вихър от сини искри точно зад гърба й, като я превърна в силует.