Аз кимнах и той без никакво предупреждение натисна един клавиш на машината пред себе си и кристалът изчезна. Той прочете мисълта по лицето ми и каза:
— Не е изчезнал. В друго измерение е.
— Докато сте още тук — обади се Тинк, — желаете ли да предадете нещо на някои друг аспект от себе си?
Аз примигнах.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би да предадете на някое различно свое аз това, което научихте — за да му е опора? Щом искате да промените живота, нека поне един човек получи за подарък една ваша мисъл, какво ще кажете? В съзнанието ми изплува една максима: „Няма беда, която да не може да се превърне в благослов и няма благослов, който да не може да се превърне в беда.“
Тинк погледна Аткин и му се усмихна, изпълнена с гордост.
— Колко ценна мисъл — каза тя. — Вие самите използвали ли сте я?
— Дали сме я използвали? — казах аз. — Чак боята й се е изтрила от употреба! Ние вече не отсъждаме толкова бързо, както някога, кое е добро и кое лошо. Нашите беди са се оказвали най-доброто, което изобщо ни се е случвало. А това, в което сме се клели, че е благословия, се е оказвало най-голямо зло!
— А какво е най-добро и най-лошо? — небрежно попита Аткин.
— Най-доброто ни прави за дълго щастливи, най-лошото ни кара дълго да съжаляваме.
— Колко дълго е вашето „дълго“?
— Години. Цял живот.
— Откъде получавате идеите си? — попита Тинк. Тя се усмихваше, но усетих, че зад усмивката въпросът беше страхотно важен за нея.
— Няма ли да ни се смееш?
— Само ако е смешно.
— От феята на съня — отговорих аз. — Ние получаваме идеите си, когато сме дълбоко заспали или когато сме се събудили току-що и още едва виждаме, за да пишем.
— После идва феята на утринния душ — добави Лесли, — после феята на разходката, феята на дългото шофиране, феята на плуването и феята на градинарството. Най-добрите идеи ни хрумват в най-невероятни моменти — когато сме прогизнали до кости, или сме потънали в кал, или нямаме дори един бележник под ръка — всякога, когато ни е почти невъзможно да ги записваме. Но те имат толкова голямо значение за нас, че успяваме да запомним почти всяка от тях. И ако някога срещнем феята на идеите, това малко любимо създание, ние просто ще я смачкаме в прегръдките си — толкова я обичаме.
Тук Тинк закри лице с длани и избухна в плач.
— О, благодаря ви, благодаря ви! — хлипаше тя. — Толкова се мъчех да помогна… И аз също ви обичам!
Аз се смаях.
— Ти ли си феята на идеите? Тя кимна, все така покрила лице.
— Тинк ръководи това място — обади се тихо Аткин, като връщаше параметрите на машината си на нулево положение. — Тя се отнася много сериозно към работата си.
Младата жена избърса очи с връхчетата на пръстите си.
— Знам, че ме наричате с тези глупави имена — каза тя, — но все пак ме слушате. Вие се чудите защо колкото повече идеи използвате, толкова повече ви хрумват, нали? Защото феята на идеите знае, че има значение за вас! И щом тя има значение за вас, значи и вие имате значение за нея. Аз на всички тук разправям, че трябва да даваме най-доброто от себе си, защото тези идеи не се носят просто из нулевото пространство, а преминават при вас! — Тя потърси носната си кърпичка. — Извинявайте за сълзите. Не знам какво ми стана. Аткин, забрави това, моля те…
Той я погледна, без да се усмихва.
— Какво да забравя, Тинк?
Тя се обърна към Лесли и припряно взе да й обяснява.
— Трябва да знаете, че всеки от работещите на този етаж е поне хиляда пъти по-мъдър от мен…
— Но става дума за чар — каза Аткин. — Ние всички сме били учители, обичаме си работата и има моменти, когато сме се справяли доста удачно, но никой от нас не е толкова очарователен като Тинк. Без очарование и най-добрата идея във Вселената е просто мъртво стъкло, никой няма да я докосне. Обаче получиш ли една идея от феята на съня, тя е толкова очарователна, че не можеш да й устоиш и тя навлиза в живота, като променя цели светове.
Помислих си, че те и двамата могат да ни виждат, значи трябва да са алтернативни „ние“, аспекти от нас, които са избрали различни пътеки от рисунката.
И все пак беше невероятно. Феята на идеите да сме ние! Възможно ли е различни нива от нас самите да посвещават целия си живот на това да правят кристала на познанието по-ясен, с надеждата, че ще го видим ние, в нашия свят?
В този момент покрай нас забръмча един робот, не по-голям от овчарско куче. Движеше се с меки гумени ходила и носеше в ръцете си необработена отливка. Ходилата поскърцваха от тежестта й. Той намести внимателно кристала на масата на Аткин и го остави. После лекичко избибипка два пъти, върна се на прохода и се отдалечи натам, откъдето бе дошъл.