— Ричард, спри! — викаше Лесли.
Спрях ръката си насред въздуха, преди да е ударила безсмислено високомера, обърнах се към нея, очите ми още като на бик.
— Наред ли си?
Тя кимна, потресена, с ръка на лоста и го отпусна, за да излети Сийбърд.
— Не знаех, че той може да ни докосва.
— Той беше призрак, ние — също. В това трябва да е разликата.
Отпуснах се, останал без сили. Не можех да повярвам всичко това. Атила бе превърнал всяка една от възможностите си за избор в омраза и разрушение в името на един зъл бог, който не съществува. Защо!
Летяхме известно време в мълчание, главата ми се въртеше от изтощение. Два пъти вече — като съвременен лейтенант и като древен пълководец — аз видях себе си като разрушител, а не знаех защо. Дали ветераните дори от мирно-временна армия са преследвани от това, което би могло да бъде, което те биха извършили?
— Аз? А тила, предводителя на хуните! — проговорих аз. — И все пак, в сравнение с пилота, който опожари до основи Киев, Атила е просто детенце!
Лесли остана замислена известно време.
— Какво ли означава всичко това? Знаем, че всички събития са едновременни, но съзнанието не се ли развива? Веднъж през този живот ти си позволил на правителството да те тренира за убиец. Но ти си се променил, ти си се развил!
Тя взе ръката ми.
— Може би Атила е част от мен, а също и част от всеки, който някога е помислял да убива. Може би затова, когато се родим, ние забравяме предишните си животи — за да започнем от нов старт, да се ориентираме как този път да си скършим по-добре работата.
„По-добре коя работа?“ — тъкмо щях да запитам, но преди въпросът да се оформи в думи, чух: Да дадеш израз на любовта.
— Права си — казах аз. Имах чувство, че хидроплана е омърсен, опетнен от последното ни кацане. Под нас искряха бистри води. — Имаш ли нещо против да цопнем за минута, за да поизмия Мърморко?
Тя ме изгледа въпросително.
— Символично, предполагам?
Тя ме целуна по бузата, прочела мисълта ми.
— Докато не откриеш как да живееш за някого другиго, защо не поемеш отговорност само за живота на Ричард Бах и да оставиш Атила да отговаря за своя?
Докоснахме вълните, като намалихме скорост наполовина, но без да спираме — движехме се със скорост шестдесет километра в час през пръските, фонтани от сняг на прах се разперваха като петльова опашка под високото налягане, докато насочвах хидроплана наляво-надясно, за да прогоня спомените от този проклет живот.
Върнах съвсем малко лоста назад и хидропланът намали скорост, за да го облеят пръските. Така и стана, но това, естествено, ни спусна в друг свят.
5
Там, където се озовахме, навсякъде около нас се простираше трева — също като изумрудено езерце, сгушено сред планини. Залез пламтеше по алените облаци.
„Швейцария, помислих си веднага, кацнали сме на швейцарска пощенска картичка.“ По-нататък в долината имаше горичка, провиждаха се къщички с ост-ровърхи покриви, камбанарията на църква. По селски път се движеше талига, теглена не от трактор или кон, а от някаква порода крава.
Край нас не се виждаше нищо — нито път, нито козя пътека. Само това езеро от трева, изпъстрено с полски цветя, обградено в полукръг от високи зъбери със снежни шапки.
— Ти какво предполагаш… — попитах аз. — Къде се намираме?
— Във Франция — отговори Лесли, без да се замисли, и преди да я попитам как е разбрала, тя затаи дъх: — Погледни!
Тя посочи към един процеп в скалите, където старец в груба кафява роба бе коленичил на земята до малък огън. Той заваряваше нещо — ослепителни жълто-бели искри трепкаха и танцуваха по скалите зад него.
— Какво може да търси тук оксиженист? — попитах аз.
Тя се вгледа продължително в него.
— Той не заварява — каза тя с тон сякаш по-скоро си спомня сцената, а не я наблюдава. — Той се моли.
Тя се запъти към него и аз я последвах, като реших да си мълча. Така, както аз бях видял себе си в Атила, дали жена ми не виждаше себе си в този отшелник?
Отблизо се уверихме, че съвсем не беше оксижен. Нито звук, нито дим — това беше ослепителен като слънце стълб, който пулсираше на земята на по-малко от метър до стареца.
— … и на света ще дадеш ти това, което си получил — дочухме благ глас откъм светлината. — Яви на всички, копнеещи да узнаят истината, от где идваме, смисъла на нашето съществувание и посоката на пътя пред нас към вечния ни дом.
Спряхме на няколко метра зад него, приковани от гледката. Виждал бях такъв блясък веднъж през живота си, преди много години, когато неочаквано ме озари нещо, което и досега наричам Любов. Светлината, която виждахме сега, беше същата — тъй сияйна, че превръщаше целия свят в мержелееща звездичка, в бележка под линия.