— Защо?
Той се усмихна и ми подаде ръкописа.
— Връчвам тези свитъци на теб…?
— Ричард — казах му аз.
— Връчвам тези свитъци, дошли направо от Светлината на Любовта, на теб, Ричард. Желаеш ли ти от своя страна да ги предадеш на света, на хората, копнеещи да научат това, което се казва в тях, на хората, които не са имали привилегията да бъдат на това място в момента, когато е бил даден този дар?
Или желаеш да запазиш тези писания само за себе си?
— Разбира се, че искам да ги дам на хората!
— И как ще наречеш своя дар? „Към какво ли клони той в този момент“, запитах се аз.
— Има ли значение?
— Ако ти не го назовеш, другите ще го сторят. И ще го нарекат „Книга на Ричард“.
— Разбирам. Добре. Ами ще го нарека някак си… просто: свитъците.
— И ще пазиш ли ти и съхраняваш „Свитъците“? Или ще позволиш на други да ги поправят, да променят това, което не разбират, да задраскват каквото им хрумне — каквото не им е угодно?
— Не! Никакви изменения. Те са изпратени от светлината! Никакви изменения!
— Сигурен ли си? Нито редче на едно или друго място — от добронамерени съображения? „Повечето хора няма да го разберат“? „Това може да засегне някого“? „Това послание не е ясно“?
— Никакви изменения!
Той вдигна вежди и ме погледна изпитателно.
— Кой си ти, за да настояваш за това?
— Аз бях тук, когато бяха дадени те — казах аз. — Аз лично видях като се явиха!
— И затова ставаш Пазителят на Свитъците? — попита той.
— Не е нужно да бъда аз. Може да бъде всеки друг, стига да обещае, че няма да ги изменя.
— Но все някой трябва да бъде Пазител на Свитъците?
— Да, предполагам, че ще трябва да има някой.
— И тук започват да се появяват свещенослужителите на Свитъка. Тези, които отдават живота си, за да съхранят един ред на мислене, стават свещенослужители на този ред. И все пак всеки нов порядък, нов път, е промяна. А промяната означава край на света, такъв, какъвто е бил досега.
— Тези свитъци не са заплаха — казах аз. — Те са любов и свобода!
— А любовта и свободата са край на страха и робството.
— Разбира се! — възкликнах раздразнено аз. Накъде пак клонеше? И защо Лесли мълчи? Дали не беше съгласна, че това е…
— Тези, които се възползват от страха и робството — каза Льо Клерк, — ще бъдат ли щастливи от посланието на Свитъка?
— Вероятно не, но не можем да оставим тази… светлина … да отиде напразно!
— Ти можеш ли да се закълнеш, че ще пазиш светлината? — попита той.
— Разбира се!
— И другите поклонници на Свитъка, твоите приятели, и те ли ще я пазят?
— Да.
— И ако тези, които се възползват от страха и робството, убедят владетеля на тези земи, че ти представляваш заплаха, ако нападнат твоя дом, ако дойдат с мечове, ти ще продължиш ли да пазиш Свитъка?
— Аз ще го измъкна със себе си! Ще избягам!
— А когато започнат да те преследват, и те заловят, и те притиснат в ъгъла?
— Ако се наложи да се сражавам, ще се сражавам — казах аз. — Има идеи по-важни от живота. Има идеи, за които си заслужава да загинеш. Старецът въздъхна.
— И така започват Войните за Свитъка — каза той. — Доспехи и мечове, щитове и знамена, коне и пожари, кръв по улиците. И войните няма да бъдат малки. Хиляди истински вярващи ще се присъединят към теб, десетки хиляди ловки, силни и умни хора. Обаче идеите на Свитъка са предизвикателство към управниците на всеки народ, които крепят властта си на страха и мрака. Десетки хиляди ще препуснат срещу теб.
Най-сетне започна да ми се прояснява какво се опитваше да ми каже Льо Клерк.
— За да те разпознават — продължи той, — за да те отличават от другите, ти ще имаш нужда от символ. Какъв символ ще си избереш? Какъв знак ще начертаеш на знамената си?
Сърцето ми се огъна под тежестта на неговите думи, но аз продължих да се боря.
— Символът на светлината — отговорих аз. — Знакът на пламъка.
— И ще стане така — продължи той да чете ненаписаната история, — че Знакът на Пламъка ще се срещне със Знака на Кръста върху бойното поле на Франция и Пламъкът ще победи — славна победа — и първите градове на Кръста ще бъдат изпепелени до камък от чистия ти огън. Обаче към Кръста ще се присъедини Полумесецът и техните безчислени армии заедно ще те нападнат от юг и от изток, а също и от север — стотици хиляди въоръжени мъже срещу твоите осемдесет хиляди.
„О, спри, — искаше ми се да му кажа. — Знам какво ще бъде по-нататък.“
— И заради всеки войник на Кръста и воин на Полумесеца, когото си убил, бранейки своя дар, стотици ще възненавидят името ти. Техните бащи и майки, техните съпруги и дъщери, синове и приятели ще възненавидят и Свиткияните, и проклетия Свитък заради избиването на свидните им близки, а всеки Свиткиянин ще възненавиди всеки Християнин и ще прокълне Кръста, ще възненавиди всеки Мюсюлманин и ще прокълне Полумесеца, задето са избили неговите ближни.