— Добре. А сега?
— Ами сега — каза тя, — можеш ли вече да си представиш, че няма да го узнаеш сам!
„Уф, как успява гази жена да ме накара да виждам!“, помислих си аз.
Поклоних й се в отговор.
— Милейди Льо Клерк, Принцеса на Познанието. Тя направи бавно реверанс в мрака.
— Милорд Ричард, Принц на Огъня.
Стояхме близо един до друг, смълчани в чистия планински въздух. Взех я в прегръдките си и звездите вече не бяха над нас, а около нас. Ние станахме едно цяло със звездите, едно цяло с Льо Клерк, със свитъците и любовта в тях, едно с Пай и Тинк, Аткин и Атила, едно цяло с всичко, което някога е било, което е и което ще бъде. Едно.
Миля след миля се носеха под нас, докато летяхме в спокойна радост. „Жалко само, че шансът е един на билиони, мислех си аз. Да можеше всеки да лети до това място поне веднъж през всеки свой живот.“
Сияен коралов блясък се появи под водата, същински магнит и за двама ни. Лесли направи вираж около него.
— Великолепно е — каза тя. — Да кацаме ли?
— Добре. Какво ти подсказва интуицията? Какво се опитваме да открием.
— Това, което има най-голямо значение. Кимнах.
Озовахме се на място, за което бих се заклел, че е Червения площад вечер. Под нас — каменна настилка, от дясно се извисяваха големи, силно осветени стени, в зимното, нощно небе — позлатените луковици на кубетата. Нямаше съмнение — бяхме се изтърсили насред Москва без виза и екскурзовод.
— О, боже! — възкликнах аз.
Вечерната тълпа в зимни палта и кожи се блъскаше и минаваше през нас, зъзнейки под снежинките.
— Можеш ли по хората да кажеш къде сме? — попита Лесли. — Дали пък не са нюйоркчани в рунтави шапки, а?
Улиците не бяха достатъчно тесни, за да е Ню Йорк; не се долавяше и страх от нощния град. Но ако не съдиш по града, мислех аз, като се опитвах да определя разликите между тези хора и американците, трудно можеш да кажеш.
— Не е заради шапките — казах аз. — Просто те изглеждат руснаци така, като денят след четвъртък изглежда като петък.
— Не може ли все пак да са американци? — попита тя. — Ако това беше Минеаполис и ние видехме тези хора, щяхме ли да кажем: „Руснаци!“ — Тя помълча. — Аз приличам ли на рускиня?
Огледах я, наклонил глава преценяващо. В тази руска навалица, с тези сини очи, високи скули, златни коси…
— Вие, рускините, сте много красиви жени!
— Спасибо — отвърна тя престорено скромно.
Внезапно една двойка, хванати ръка за ръка, спря в тълпата на пет-шест метра и се втренчиха в нас, сякаш бяхме марсианци с пипала, слезли от летяща чиния в черното небе.
Останалите минувачи ги стрелкаха с погледи, понеже са спрели насред движението и ги заобикаляха. Двойката не им обръщаше внимание, бяха впили очи в нас, докато съгражданите им минаваха нехайно през нас, сякаш бяхме невидими холограми, прожектирани на тротоара.
— Привет! — каза Лесли и им помаха с ръка.
Нищо. Гледаха ни така, сякаш не разбираха. Дали в Съветския съюз не бяхме загубили особената си дарба да разбираме всякакви езици?
— Привет — опитах и аз. — Как сте? Нас ли гледате?
Жената първа се окопити. Тъмни коси се спускаха изпод кожената й шапка, любопитните очи ни изследваха.
— Гледаме ли ви? — попита тя със смутена усмивка. — Тогава ви пожелаваме добра вечер!
Тя се приближи повече, като доведе и мъжа по-близо, отколкото той може би желаеше.
— Вие сте американци — каза той. Разбрах, че дъхът ми бе спрял, едва като започнах да дишам отново.
— По какво познахте? — попитах аз. — Точно за това говорехме в момента!
— Изглеждате като американци.
— По какво съдите? Нещо от Новия свят ли има в очите ни?
— Не, по обувките. Ние познаваме американците по обувките. Лесли се засмя.
— Тогава по какво познавате италианците? Той се поколеба и се усмихна с най-незабележимата усмивка.
— Тях вече няма по какво да ги познаеш. Непознаваеми са…
Всички се разсмяхме. Колко странно, помислих си аз, няма и минута, откакто се срещнахме, а и четиримата се държим сякаш сме приятели.
Разказахме им кои сме и какво се бе случило, но ми се струва, че тъкмо нашето особено нереално състояние повече ги убеди, че сме реални. И все пак Татяна и Иван Кирилови май бяха не по-малко очаровани, че сме американци, отколкото, че сме техните алтернативни личности.
— Моля ви, заповядайте у нас! — каза Татяна. — Никак не е далече…
Винаги съм имал чувство, че сме си избрали руснаците за противници, защото толкова приличат на нас — чудно цивилизовани варвари. И все пак апартаментът им не беше варварски, беше тъй топъл и светъл, какъвто бихме си го направили и ние.