— Щом е така, когато тя загуби в чужда страна — каза Лесли, — какво ли е, когато побеждава у дома?
В един момент полицията й отвори път към една лимузина и след половин час ние вече бяхме заедно на спокойно място. Стадионът-летище бе планиран в цялостен комплекс с хотели-апартаменти, целите в прозорци, а отсреща бяха градът и реката. Градът приличаше на Шанхай от нашето собствено време, но дори още по-голям, по-висок и по-модерен. На екрана на телевизора продължаваха да показват повторения на записи от Въздушните игри и коментарите не преставаха.
Линда Олбрайт натисна бутона да го изключи и се свлече на канапето.
— Ама че ден!
— Как стана това? — попита Лесли. — Какво ви накара…
— Наруших собственото си правило — отговори алтернативното й аз. — Винаги поглеждай назад! Цзяо е великолепен пилот, можехме да направим страхотно сражение, обаче…
— Не за това — каза жена ми, — питам как се стигна до Игрите? И защо? Какво означават те?
— Вие сте от друго време, нали? — каза пилотът. — Някаква утопия, където няма никакво състезание, нали, някакъв свят без война? Тъп и мръсен.
— Ние не сме от свят без война — казах аз, — и той не е тъп, той е глупав. Хиляди хора умират, милиони. Нашите политици ни държат в страх, нашите религии ни насъскват едни срещу други…
Линда разбуха възглавницата под главата си.
— От нас също умират хиляди — каза тя с отвращение. — Колко пъти, мислите, че съм била убивана през моята кариера? Е, не толкова много, откакто станах професионал, гърмян заек, но още ми се случват и дни като днешния. През 1980 целият американски въздушен отбор бе свалян три поредни дни! А без прикритие от въздуха в продължение на три дни можете да си представите какво ни се случи по суша и по море! Анкетите… — Тя вдигна ръце нагоре, разтърси глава: — Тях не можеш да ги спреш, изхвърлиха ни от световните състезания. Три армии, триста хиляди състезатели! Целият американски отбор да отпадне от квалификациите. Нула!
Този спомен поотслаби яда от собствената й днешна загуба.
— Не че не бяхме в добра компания — продължи тя. — Те унищожиха Съветския съюз, ликвидираха Япония, Израел. А когато накрая победиха Канада за златния, можете да си представите. Полша полудя, цялата страна просто обезумя. Откупиха си свой собствен канал за тържественото закриване!
Докато си спомняше тези неща, тя изглежда почти се гордееше.
— Ти не ме разбра — каза Лесли. — Нашите войни не са игри. Ние не убиваме състезатели просто на таблото за резултати. В нашите войни хората наистина загиват!
Оживлението й помръкна.
— И в нашите умират понякога — каза Линда. — Във въздушните игри са ставали сблъсквания в небето. А в Морските игри англичаните загубиха един кораб с целия му екипаж миналата година. Но най-лошо е в сухопътните игри — там е с бързи машини по твърд терен. Пък и когато си пред камерите, проявяваш повече храброст, отколкото разум, ако ме питате. Та твърде много инциденти….
— Разбираш ли какво всъщност казва Лесли? — попитах я аз. — В реалния живот за нас нещата са смъртно сериозни.
— Виж — каза тя, — винаги, когато се опитваш да постигнеш нещо, нещата са опасни и смъртно сериозни! Сега ние вече имаме станция на Марс с руснаците, следващата година е мисията за Алфа Кентавър и в нея е ангажиран почти всеки учен в света. Обаче една индустрия, в която са вложени много билиони долари, няма да спре заради някой и друг инцидент.
— Май е невъзможно да те накараме да разбереш, а? — попита Лесли. — Ние не говорим за инциденти, не говорим за игри или състезания. Ние говорим за обмислени, предварително запланувани масови убийства.
Линда Олбрайт се надигна и седна, погледна ни смаяно.
— Боже мой! — възкликна тя внезапно. — Да не искате да кажете война! — Това беше тъй немислимо за нея, че тя изобщо не бе могла да го допусне до съзнанието си.
Тя внезапно придоби съчувствен, загрижен вид.
— О, ужасно съжалявам! — каза тя. — Изобщо не можех да си го представя… И ние сме имали войни преди много години. Световни войни, докато не осъзнахме, че следващата война би означавала нашият край.