— И те не останаха много назад. Армиите имат толкова много танкове в Европа, помислиха те, защо да не сложат камери на тях и да осребрят всичкото това желязо? Естествено и флотът не искаше да остане настрани. И се включиха на едро — още първата година имаше двуседмични морски игри с лазерни оръжия за американската купа.
— Нарекоха ги Игри „Трета световна война“, обаче военните бяха мудни и скучни. По телевизията не можеш да спечелиш с търтеи, които не могат да мислят сами, и с тромави машини. Тук печелиш с попадения, които носят точки.
— След това се включи индустрията с цивилни отбори за море и суша, много по-леки, по-бързи и по-умни. Военните изпаднаха в много затруднено положение от Игрите. Не можеха да поддържат войници, танкисти или морски капитани, когато парите и славата отиват при цивилните бойни отбори.
На телефона й светнаха бутони. Тя не им обърна внимание, завладяна от удоволствието да разказва за Игрите на тия двамата от планета, където съществува войната.
— Никой вече не смяташе сраженията за истински, защото в Игрите има толкова много предварителна подготовка и тренировки. Безсмислено ставаше да кроиш планове за война, която би могла да стане реална в някакво евентуално бъдеще, при положение, че можеш да получиш удовлетворение моментално, като влезеш в бой веднага и на всичко отгоре ти плащат за това!
— И военните изпаднаха от бизнеса, така ли? — попитах аз на шега.
— В известен смисъл бяха принудени. Правителствата продължиха по инерция да отделят средства за военните още няколко години, обаче протестите против данъците и някои други вълнения сложиха край на това.
— И военните загинаха, така ли? — попитах аз. — Слава богу.
— О, не — засмя се Линда. — Хората ги спасиха.
— Хората какво?! — удиви се Лесли.
— О, не ме разбирайте погрешно — каза Линда. — Ние обичаме военните! Аз отмятам тяхното квадратче в моята данъчна декларация и им давам всяка година цяло състояние. Защото се промениха! Най-напред съумяха да се осъзнаят, отърваха се от корупцията и бюрокрацията си и престанаха да пилеят тонове пари за боклуци. Видяха, че единственият им шанс за доходи е да правят нещо, което Игрите не могат, при това да го правят добре. Опасна, вълнуваща работа, работа, която изисква ресурсите на цялата нация: колонии в космоса! Десет години по-късно вече работеше станцията на Марс, а сега сме на път за Алфа Кентавър.
Значи това е решило проблема, помислих аз. Никога не бе ми хрумвало, че може да има някаква друга алтернатива на войната освен мира. Но не съм бил прав.
— Това е свършило работа! — казах аз на Лесли.
— И продължава да върши — каза тя. — Ето че тук върши.
— И то колко добре! — каза Линда. — А това е друг въпрос — какво направи то за икономиката. В Игрите има чудовищни изисквания за качество. Механици, техници, пилоти, стратези, организатори, съпровождащи дейности… Парите, влагани в тях, са невероятни. Не знам колко си докарва мениджмънтът, но един добър състезател може да спечели милиони. Освен основното заплащане, премии за победа, за откриване на всеки нов състезател, когото намираме и тренираме… ами, ние получаваме повече пари, отколкото можем да харчим. Опасността е достатъчно голяма, за да си щастлив накрая — понякога повече от достатъчна. Особено в първия кръг, при откриването на игрите, тогава не ти остава минутка да придремнеш, тогава се бият четиридесет и осем изтребителя в един видео-блок… На вратата меко се звънна.
— А пък и има предостатъчно репортери за най-големите егоисти на света, като мен — каза тя и стана да отвори. — И естествено никой не може да познае кой ще спечели следващата война, всички просто чакат до двадесет и първи юни и я хващат по сателитната телевизия. Много народ се обзалага за фаворитите, естествено. Понякога те карат да се чувстваш като състезателен кон. Извинете за момент. — Тя отвори вратата.
Мъжът бе затулен зад огромен букет пролетни цветя.
— Горкичката ми любима — дочу се гласът му, — имаме ли нужда от съчувствие тази вечер?
— Крие! — Тя го обви с ръце и в рамката на вратата се очертаха две фигури в блестящи пилотски костюми — пеперуди сред цветя. Погледнах Лесли, попитах я мълчаливо дали не е време да потегляме. Алтернативното й аз щеше силно да се притесни, ако продължи да разговаря с хора, които приятелят й не може да види. Но когато се обърнах към вратата, разбрах, че няма да имаме такъв проблем. Мъжът бях аз.
— Какво правиш тук, любими? — възкликна Линда. — Нали трябваше да си в Тайпе, на третия кръг в Тайпе!