Летяхме, обгърнати в обичта на Машара, все още препълнени с образи от красивата й планета. Колко естествено ни се струваше да имаме приятели в други светове, освен нашия!
Нашите изследователски пътешествия ни бяха доставяли веднъж радост, друг път — ужас, но кривата на наученото вървеше все нагоре, бяхме видели и изпитали неща, които не бихме могли да си представим, дори да бяхме изживели сто живота.
Искахме да продължим.
Наблизо рисунката порозовя, пътечките долу заблестяха в златно. И без интуицията разбрах, че ми се иска да се докосна до тези цветове. Погледнах Лесли. Тя кимна.
— Готова ли си на всичко?
— Да, струва ми се. — И ме погледна с престорено изражение на ужасен пътник, вкопчила се в козирката на таблото.
Когато излязохме от пръските при кацането, оказа се, че сме все така в кабината — носехме се бавно по водата. Това обаче не беше океан, а и рисунката беше изчезнала.
Плавахме в планинско езеро, по брега с цвят на пчелен мед се виждаха борове и ели, водата под нас искреше бистра, отразявайки по пясъка слънчеви зайчета. Останахме на дрейф известно време, докато проумеем къде сме се озовали.
— Лесли! — възкликнах аз. — Това е мястото, където тренирах водно кацане, това е езерото Хийли! Излезли сме от рисунката!
Тя се огледа за някакъв знак, който да й подскаже друго.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Огледах се още веднъж. В ляво гористите склонове, които се спускат до водата, невисоки дървета в края на езерото. Отвъд дърветата трябваше да започва долина.
— Ура! — извиках аз, но думата прозвуча кухо и я бях произнесъл сам. Обърнах се към Лесли. На лицето й беше изписано разочарование.
— О, знам, че би трябвало да съм доволна, но ние едва бяхме започнали да учим и ни оставаше още толкова нещо да разберем!
Права беше. Аз също се бях почувствал някак измамен, сякаш внезапно беше светнало, актьорите изоставяха ролите си и излизаха от сцената преди да е свършила пиесата.
Спуснах водното кормило, натиснах педала, за да завия към брега и чух Лесли как извика:
— Виж! — посочи тя.
Точно срещу дясното крило, след като завихме, с нос, изтеглен на брега, беше „Мартин Сийбърд“.
— Аха! — казах аз. — Това е, наистина, сигурен съм. Всички тук са на упражнения. Вече сме си у дома, хубаво.
Хванах пак лоста и нашият хидроплан продължи шепнешком през езерото към другия.
Никъде не се долавяше никакво движение, никакъв признак на живот. Изключих двигателя и изминахме безшумно последните няколко мора. Носът се докосна леко до пясъка на около петдесет-шестдесет метра от другата машина.
Събух си обувките, стъпих във водата до глезените, помогнах на Лесли да слезе от самолета. После повдигнах носа на летящата лодка и я изтеглих на брега.
Лесли тръгна към другия Сийбърд, докато аз закотвях нашия на пясъка.
— Ало-о? — извика Лесли. — Ало!
— Никой ли няма? — попитах я, докато вървях към нея.
Тя не отговори. Стоеше до другия самолет и надничаше в кабината.
Летящата лодка беше близнак на Мърморко, боядисан по същия начин в сняг и дъга, както си бяхме измислили за нашия. Вътрешността на кабината беше същия цвят, със същото устройство, същия мокет на пода — всичко беше като нашето оборудване, чак до привичния екран и надписа на приборното табло.
— Съвпадение ли? — попита Лесли. — Друг самолет, съвсем същият като Мърморко!
— Странно. Много странно.
Пипнах кожуха на двигателя — още беше топъл.
— О-о-о! — възкликнах аз и усетих да ме обзема някакво мрачно предчувствие. Хванах Лесли за ръка и тръгнахме обратно към нашия хидроплан.
По средата на пътя тя спря и се обърна.
— Погледни това! Никакви други стъпки, освен нашите. Как може някой да е кацнал, да е излязъл от хидроплана си и да е изчезнал, без да остави нито една стъпка?
Стояхме в недоумение между двата Мърморковци.
— Сигурен ли си, че сме си у дома? — попита Лесли. — Изглежда като че ли още не сме напуснали рисунката?
— Да е копие на езерото Хийли? — попитах аз. — А как можем ние да оставяме стъпки, ако още сме призраци?
— Прав си. Пък и ако бяхме кацнали на рисунката, щяхме да сме открили някои аспекти на себе си — каза тя и замълча за малко, после погледна пак озадачена другия Сийбърд.
— А ако сме още в рисунката, това може да е някаква проверка — предположих аз. — Щом изглежда да няма никой, може би поуката е, че те са в някаква друга форма. Не можем да бъдем отделени от себе си. Ние никога не сме сами, освен ако не смятаме, че сме сами.