— Искаш някакъв начин да разговаряш с всяко алтернативно свое аз, което можеш да си представиш?
— Да, моля — отговорих аз.
— Никак не е загадъчно — каза тя, — но върши работа. Представи си това свое аз, с което искаш да разговаряш, Ричард, представи си как го питаш за нещата, които искаш да узнаеш. Представи си как чуваш отговора. Опитай.
Внезапно се почувствах притеснен.
— Аз ли? В момента?
— Защо не?
— Да си затворя ли очите?
— Както искаш.
— Без никакъв ритуал ли?
— Ако ще се чувстваш по-удобно с ритуал — каза тя, — тогава поеми си дълбоко дъх, представи си една врата, която се отваря към стая, изпълнена с многоцветна светлина, визуализирай един човек как се движи в светлината или пък в мъгла. Или пък остави светлината и мъглата и си представи, че чуваш глас; понякога ни е по-лесно да чуем гласове, отколкото да визуализираме образ. Или пък остави светлината и звука, просто почувствай как познанието на този човек се влива в твоето собствено познание. Или пък остави интуицията и си представи, че първият срещнат човек на пътя ще ти даде отговор, ако го попиташ, и просто го попитай. Или пък си кажи някаква дума, която за теб е вълшебна. Изобщо, каквото пожелаеш, просто си го представи.
Избрах въображението и една дума. Затворих очи и си представих, че когато я произнеса, ще намеря пред себе си едно мое алтернативно аз, което ще ми каже това, което имам нужда да узная.
Релаксирах и видях меки цветове, реещи се пастели. „Когато произнеса думата, ще видя този човек, помислих си аз. Няма закъде да бързам.“
Багрите се носеха като облаци зад очите ми.
— Едно — казах аз.
Внезапно сякаш се отвори затвор на фотоапарат и аз можах да видя: човекът стоеше до крилото на стар биплан, спрял на едно стърнище, зад него — синьо небе и ослепително слънце. Не можех да видя лицето му, но цялата сцена беше спокойна като лято в Айова, и аз чух гласа му така, сякаш стоеше с нас на брега.
— Не след дълго на теб ще ти е нужно цялото ти знание, за да успееш да отхвърляш привидностите — каза той. — Запомни, че за да преминаваш от един свят в друг с твоя междупространствен хидроплан, ти имаш нужда от силата на Лесли, тя има нужда от твоите крила. Заедно ще можете да летите.
Затворът щракна отново, аз се сепнах и отворих очи.
— Имаше ли нещо? — попита Лесли.
— Да! — отговорих. — Но не съм много сигурен как да го използвам. — Разказах й какво бях видял и чул. — Обаче не го разбирам.
— Ще разбереш, когато ти потрябва — каза Пай. — Когато човек научи нещо, преди да го е изживял сам, той не винаги осъзнава веднага смисъла му.
Лесли се усмихна.
— Не всичко, което научаваме тук, може да се използва на практика.
Пай се замисли и проследи с пръст осморката в пясъка.
— Нищо не може да се използва на практика, докато не го разбереш — каза тя. — Има някои аспекти от вас самите, които биха ви почитали като Бог, само защото пилотирате Мартин Сийбърд. А можете да срещнете други, за които бихте се закълнали, че са истински вълшебници.
— Като теб — казах аз.
— Като всички вълшебници — каза тя. — На вас аз ви изглеждам вълшебница, защото не знаете как правя на практика това, което ви изглежда чудо! Аз съм една точка от съзнанието, която изразява себе си в цялостната рисунка, точно както и вие. Също като вас аз никога не съм се раждала и не мога никога да умра. Запомнете, дори разделянето на мен от вас предполага между нас да има разлика, каквато всъщност не съществува.
— Както сте едно с личността, която сте били преди секунда или преди седмица — продължи Пай, — както сте едно с личността, която ще бъдете след миг или след седмица, така и сте едно с личността, която сте били преди един живот, с личността, която сте в един алтернативен живот, с личността, която ще бъдете хиляди живота наред в така нареченото ви бъдеще.
Тя стана, изтупа праха от ръцете си.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Не забравяйте художника и слънчевия изгрев. Каквото и да се случва, каквото и да ви изглежда, че се случва, единствената реалност е любовта.
Тя отиде до Лесли и я прегърна за довиждане.
— О, Пай! — възкликна Лесли. — Как не ни се иска да си отиваш!
— Да си отида? Аз мога да изчезна, малките ми, но никога не мога да ви изоставя! Та, колко в последна сметка сме ние?
— Едно, скъпа Пай — казах аз и я прегърнах на сбогуване. Тя се засмя.
— За какво ви обичам! — възкликна тя. — Защото помните…
И изчезна.
С Лесли останахме още дълго на брега до рисунката на Пай в пясъка, като проследявахме осморката, която бе начертала и се любувахме на малките градчета, горички и приказката, която ни беше разказала.