Накрая тръгнахме прегърнати към Мърморко. Навих въжето на котвата, помогнах на Лесли да се качи в кабината, отблъснах хидроплана от брега и се качих. Мартин се извъртя бавно като ветропоказател в бриза и аз включих двигателя.
— Чудя се какво ли следва — казах аз.
— Странно — каза Лесли. — Когато кацнахме тук, аз си помислих, че вече сме извън рисунката и ми стана мъчно, като си представих, че пътешествието свърши! Сега чувствам… Тази среща с Пай сякаш завърши нещо за мен. Научихме толкова много неща и то толкова бързо! Ще ми се да можехме да си отидем у дома и да обмислим всичко, да осмислим значението му…
— И на мен също! — казах аз. Вгледахме се един в друг продължително и се съгласихме без думи.
— Добре — казах аз. — Към къщи тогава. Остава само да научим как.
Пресегнах се към лоста за управление и го натиснах напред. Без да използвам въображението си, без да се мъча да визуализирам. Двигателят на Мърморко изрева и хидропланът се хвърли напред. „Защо ли това просто действие трябва да е толкова трудно, когато не виждам лоста?“, помислих си аз.
В момента, когато Мърморко се издигна над водата, планинското езеро изчезна и ние отново бяхме високо над рисунката с всички възможни светове, каквито имаше.
Рисунката се простираше под нас загадъчна както винаги, без никакви упътващи стрелки, табели, знаци. — Имаш ли някаква идея? Как да започнем? — попитах аз.
— Да следваме интуицията си, както винаги? — предположи Лесли.
— Интуицията е нещо твърде общо, твърде пълно с изненади — казах аз. — Ние не бяхме тръгнали да търсим Тинк, или Машара… или Атила. Може ли интуицията да ни заведе до същото онова място в рисунката, когато бяхме на път за Лос Анжелос?
Това ми приличаше на някой от онези хитроумни тестове за интелигентност — много лесни, когато вече знаеш отговора, но докато го намериш, можеш да се побъркаш.
Лесли докосна ръката ми.
— Ричард, когато кацнахме за първи път върху рисунката — каза тя, — ние не мислехме за Атила, Тинк или Машара. В началото ние можахме да разпознаем себе си: срещата в Кармел, после младите ти и аз. Но колкото по-нататък летяхме…
— Точно така! Колкото по-нататък летяхме, толкова повече се променяхме. Значи казваш да се насочим назад, докато не видим нещо, което ни изглежда познато! Разбира се!
Тя кимна.
— Можем да опитаме. По кой път назад?
Огледахме се във всички посоки. Блестящата рисунка се простираше на всички страни, обаче нямаше нито слънце, нито земя — нищо, което да ни насочи.
Издигнахме се спираловидно нагоре като се взирахме в рисунката за някакъв знак, напомнящ за мястото, където бяхме кацнали преди. Накрая далеч долу и в ляво от нас ми се стори, че забелязвам крайчеца на онова розово-и-златно, където бяхме открили Пай.
— Погледни, Лесли… — Наведох крилото на Мърморко, за да може тя да види. — Не ти ли се струва…
— Розово. Розово и златно! — възкликна тя. Спогледахме се със сдържана надежда в очите и се издигнахме спирално още по-нагоре.
— Това е — каза Лесли. — И по-нататък… след розовото, това не е ли зелено? Където срещнахме Машара, нали?
Извихме рязко наляво и се насочихме към първото място на рисунката, което ни изглеждаше по-познато.
Хидропланът бръмчеше монотонно над матрицата на безбройните животи — малка прашинка в това необятно небе. Отминахме зелено-златното на Машара, коралите, стаили онази потресаваща нощ в Москва, тъмно-червения мрак на Атила. Имах чувство, че летим вече часове, откакто отново се издигнахме във въздуха.
— Когато изчезна Лос Анжелос, водата беше синя със златни и сребристи пътечки, помниш ли? — каза Лесли, като посочи към далечния хоризонт. — Не е ли това там? Да! — Очите й блеснаха от облекчение.
— Не е толкова трудно, нали? На теб трудно ли ти е?
„Да, трудно ми е“, помислих си аз.
Наближихме синьото и златното — те се простираха пред нас чак докъдето поглед стига. Някъде там бяха точно тези няколко метра вода — вратата към нашия собствен свят — където ни беше нужно да кацнем. Къде ли?
Продължихме да летим, като завивахме ту в една, ту в друга посока, търсейки двете блестящи пътеки, които ни бяха довели до първата ни среща в Кармел. Под нас се разклоняваха милиони пътечки, милиони успоредни и пресичащи се пътечки.
— О, Ричи — каза накрая жена ми и гласът й сега беше толкова натежал, колкото лек беше преди това.