— Никога няма да го намерим!
— Ще го намерим, естествено — казах аз. Но вътрешното ми аз се опасяваше, че тя е права. — Дали да не опитаме пак с интуицията? Нямаме голям избор. Всичко изглежда еднакво там долу.
— Добре — каза тя. — Ти или аз?
— Ти — казах аз.
Тя реклаксира, отпусната в мястото си, затворила очи и остана известно време мълчалива.
— Ляв завой. — Дали тя самата чу горчивината в гласа си? — Завий наляво и се спускай…
Барът беше почти празен. В края на стойката седеше един самотен мъж, а в сепаре отстрани — белокоса двойка.
Какво търсим в бар, помислих си аз. Отдавна толкова ненавиждам барове, че като видя някой, минавам на отсрещния тротоар.
— Да излизаме от тук.
Лесли сложи ръка на рамото ми и ме спря.
— Много места ни се струваха сбъркани, когато кацахме — каза тя. — А грешка ли беше Тинк? Или езерото Хийли?
Тя отиде към бара, обърна се да погледне възрастната двойка в сепарето и очите и се разшириха. Приближих до нея.
— Изумително! — прошепнах аз. — Това сме ние, наистина, обаче… — Разтърсих глава.
Обаче променени. Нейното лице беше бледо като платно, неговото — също, устите и на двамата — сурово стиснати. Той беше изпит, с пепеляв цвят. Не бяха стари, а рухнали. На масата имаше две бутилки бира, хамбургери н чинии с пържени картофи. С корицата надолу между тях стоеше екземпляр от последната ни книга. Двамата бяха погълнати в разговор.
— Какво мислиш, че е това? — попита Лесли с понижен глас.
— Едно алтернативно ние, в собственото ни време, както четем нашата книга в бар?
— Защо те не ни виждат? — попита тя.
— Сигурно са пияни — казах аз. — Хайде да отидем.
Тя не обърна внимание.
— Трябва да говорим с тях, но не искам да им се натрапваме, изглеждат толкова потиснати. По-добре да седнем за малко в съседното сепаре и да послушаме.
— Да послушаме? Ти искаш да ги подслушваме, Лесли?
— Не ли? — попита тя. — Добре, тогава върви ти да се натрапваш, а аз ще дойда, като видя, че биха пожелали да имат компания.
Огледах внимателно двамата.
— Може би си права — казах аз.
Отидохме тихо в съседното до тях сепаре и седнахме на по-далечната страна, за да можем да виждаме лицата им.
Мъжът се покашля и потупа книгата пред жена си.
— Можех аз да съм го сторил! — каза той между две хапки от хамбургера си. — Всичко в тази книга можех да съм го сторил!
Тя въздъхна.
— Сигурно би могъл, Дейв.
— Да, можех! — Той пак се разкашля. — Виж, Лорейн, момчето лети с един стар биплан. Така че какво? Знаеш, че аз съм започнал живота си с полети. Почти самостоятелни. Какво толкова трудно има да управляваш един стар биплан?
Не бях писал, че е трудно, помислих си аз. Бях писал, че возех пътници на туристически полети из провинцията, когато осъзнах, че животът ми е стигнал до задънена улица.
— В книгата има и други неща, освен стари самолети — каза тя.
— Да, той е дяволски лъжец. Никой не си изкарва прехраната по този начин — да се наема за туристически полети, излитайки от някое стърнище. Това е измислица. И неговата шик-съпруга сигурно също е измислица. Никой в книгата не е истина. Не виждаш ли?
Защо ли той беше толкова циничен? Ако аз прочетях книга от някое алтернативно аз, нямаше ли да видя себе си на страниците? И ако той е един аспект на това, което съм аз сега, помислих си аз, защо нямаме еднакви ценности? Какво, за Бога, търси той в бара, да пие бира и да яде прегорелия труп на някоя нещастна умряла крава?
В този ден той беше една нещастна душа, а по всичко изглежда, че се намираше в това състояние от доста време. Лицето му беше същото, което виждах в огледалото всеки ден, само дето чертите му бяха толкова изострени и дълбоки, сякаш се бе опитвал да задраска лицето си с нож. Той ме караше да се чувствам някак притеснено и напрегнато, изпитвах желание да се махна от него, да изляза от там.
Лесли забеляза, че се измъчвам и взе ръката ми в знак да проявя търпение.
— Е, и какво, ако и двамата са измислени, Дейви? — попита жената. — Това е просто книга. Какво толкова те дразни?
Той довърши хамбургера си и си взе картофки от нейната чиния.
— Искам само да кажа, че ти просто ме побърка като настояваше толкова да я прочета и аз я прочетох. Прочетох я и в нея няма нищо чак толкова особено. Аз самият бих могъл да направя всичко, което прави това момче. Не виждам защо мислиш, че е толкова… каквото и да е.
— Не мисля, че е какво да е. Смятам, че е това, което ти току-що каза — в тази книга можехме да бъдем ние.