Той я погледа смаяно, а тя вдигна ръка с жеста остави ме да говоря.
— Ако ти беше продължил да летиш, кой знае? А ти освен това пишеш, не забравяй, работиш в „Куриер“ и нощем пишеш разкази. Също като него.
— Фуу! Разкази нощем! И какво излезе от тях? — каза той. — Отхвърлят ги. Цяла кутия малки стандартни бланки с откази, които дори не са на цял лист. Кому е нужно всичко това?
— Може би си се отказал много скоро — каза тя, а гласът й беше почти ласкав.
— Може и така да е. И да ти кажа, аз най-спокойно можех да напиша онази история за чайката, която е написал той! Като малък обичах да ходя на вълнолома и да гледам как летят птиците. И толкова ми се искаше да имам криле…
„Знам, помислих си аз. Ти се промъкваше между онези огромни скали, скриваше се от погледа и чайките прелитаха толкова близо до теб, че просто чуваше вятъра в крилете им! Ками от пера, които профучаваха край теб. После завой и те светкавично се спускаха по течението на вятъра, носеха се като прилепи, свободни в небето, а ти си седеше там, пуснал котва в твърдата скала.“
Внезапно ме обзе съчувствие към мъжа, усетих, че очите ме засмъдяха, като гледах това изнурено лице.
— Можех аз да съм написал тази книга, всяка дума от нея. — Той пак се разкашля. — И днес щях да бъда богат.
— Да — каза тя и в мълчание си довърши хамбургера. Той поръча още една бира, запали си цигара и за миг изчезна в синия дим.
— Защо изостави полетите, Дейв — попита тя, — щом толкова искаше да летиш?
— Никога ли не съм ти казвал? Много просто. Трябваше или да плащаш цяло състояние, за да се научиш, понеже струваше по двадесет долара на час, когато с тях можеше да преживееш цяла седмица, или да работиш като роб, да лъскаш самолети по цял ден, да помпаш гориво от сутрин до вечер, за да изкараш за един полет. А аз никога не съм бил роб на никого!
Тя мълчеше.
— Ти би ли го правила? — попита той. — Би ли се връщала всяка вечер от живота си воняща на бензин и смазочни масла, заради един час полет на седмица? При тези цени трябваше да карам така цяла година, за да получа свидетелство. — Той въздъхна дълбоко. — Наричат те „момче за всичко“. „Момче, избърши това масло“, „Момче, изчисти хангара“, „Момче, изхвърли боклука“. Не на мен!
Той се загледа в цигарата си така, сякаш тя самата беше димящата му памет.
— И в армията не беше по-добре — обади се той от облака, — но армията поне ти плаща и то в брой.
— Той се загледа в салона невиждащо, явно мислите му бяха в друго време. — Ходехме на маневри и понякога към нас се насочваха изтребители като втренчени копия, представи си, спускаха се над нас и после отново право нагоре, докато изчезнат от погледа и в такива моменти ми се приискваше да се бях записал във Военно-въздушните сили. Тогава щях да бъда пилот на изтребител.
„Не, помислих си аз. Армията беше твоят умен ход, Дейв. Армията, в която поне убиваш само по един човек на един път.“
Той отново въздъхна и се разкашля.
— Не знам, може би си права за книгата. Можех да бъда аз. Положително можеше да бъдеш и ти. Ти беше достатъчно хубава, за да бъдеш киноактриса.
— Той сви рамене. — Те двамата минават заедно и през лоши времена. Естествено, това е само негова грешка. — Той замълча, отпи дълга глътка от бирата. Изглеждаше тъжен. — Не им завиждам за това, но все пак изпитвам нещо като завист за начина, по който се обръщат нещата.
— Мен не ме съжалявай — каза тя. — Аз се радвам, че не сме те! В техния живот има някои хубави неща, но той вечно е на ръба, а това ми е прекалено чуждо. Нямаше сън да ме лови, ако аз бях тя. Ние с теб имаме хубав живот — добра работа, никога не сме оставали без работа или фалирали, а няма и да ни се случи. Имаме хубав дом, малко спестени пари. Може и да не сме най-смахнатите хора на света, може да не сме и най-щастливите, но аз те обичам, Дейв…
Той се засмя и потупа ръката й.
— Аз те обичам повече, отколкото ти мен…
— О, Дейвид! — възкликна тя и поклати глава.
Те замълчаха за доста дълго време. Колко се промениха в очите ми само за това кратко време, докато седяхме до тяхната маса! Предпочитах Дейв никога да не се бе научил да пуши, но той ми харесваше. Бях превключил от неприязненост на симпатия към тази страна от себе си, която никога не бях познавал. Омразата е любов без истини, беше казала Пай. Дали у всекиго, когото не харесваме, има такива истини, които, ако ги научим, биха променили мнението ни за него?
— Знаеш ли какво ще ти взема за нашата годишнина? — каза тя.
— Подарък за годишнината ли? Сега ли е? — попита той.
— Уроци по пилотиране! — каза тя. Той я погледна така, сякаш бе загубила разсъдъка си.