— Години са били нужни, за да слезеш толкова надолу — казах аз предупредително, — колко години ще ти трябват, за да се издигнеш отново горе?
Въпросът го слиса.
— Нито една — отговори той. — Аз вече се промених! И нямам търпение да го проверя!
— Толкова бързо ли?
— Веднъж осъзнаеш ли проблема, не ти е нужно време, за да се промениш, — каза той и лицето му се озари от вълнение. — Ако някой ти подаде гърмяща змия в ръката, не ти трябва много време, за да я хвърлиш, нали? Трябва ли аз да я държа, само защото тази змия съм аз? Не, благодаря.
— Мнозина биха го направили.
Той седна на стола до прозореца и ме погледна.
— Аз не съм мнозина — каза той. — Аз лежа тук два дни и си мисля, че онези влюбени души, които бяхме с Лесли, са се измъкнали заедно в някакво различно, щастливо бъдеще, а нас са ни оставили в това жалко измерение, в което не можем дори да си говорим.
— Бях напълно убеден, че е виновна тя, затова не можех да открия изход — все си мислех, че за да се оправят нещата, ще трябва тя да се промени. Но сега… Щом вината е в мен, аз мога да се променя! И като се променя и задържа така поне един месец, окаже ли се, че все още сме нещастни, тогава можем да помислим дали да не се промени тя!
Той пак стана и закрачи из стаята. Поглеждаше ме като че ли бях страхотен терапевт.
— Знаеш ли, още няколко въпроса! Защо трябваше да идваш ти, откъдето и там да идваш? Защо сам не си зададох тези въпроси? Още преди месеци!
— Защо, наистина? — попитах аз.
— Не знам. До такава степен бях свикнал да негодувам срещу нея и всичките проблеми… като че ли тя ги създаваше, а не че се мъчеше да се справя с тях. А аз непрекъснато се самосъжалявах, като си мислех колко е различна тя от жената, която толкова силно бях обичал.
Той седна на леглото и скри за миг лице в дланите си.
— Знаеш ли за какво мислех, когато ти дойде? Каква е последната стъпка на един отчаян човек…
Той отиде до балкона и погледна навън така, сякаш не валеше дъжд, а грееше слънце.
— Отговорът е: да се променя. Ако не успея да променя себе си, значи заслужавам да я загубя! Но сега, след като го проумях, аз знам как да я направя щастлива. А когато е щастлива, тя… — Той спря и ме погледна ухилен: — Ти просто не можеш да си представиш!
— А защо е длъжна тя да повярва, че си се преобразил? — попитах аз. — Не всеки ден се е случвало ти да си отидеш от къщи най-безгрижно и да се върнеш като онзи влюбен мъж, за когото тя се е омъжила.
Той се замисли над това, отново натъжен за миг.
— Прав си — каза той. — Няма причина, поради която тя да ми повярва. Може да отнеме цели дни, докато го повярва, или пък месеци, а може и никога. Може и никога повече да не поиска да ме види. — Той помисли още малко и се обърна към мен. — Истината е, че това да се променя аз, си зависи от мен. А дали тя ще забележи… и как ще го възприеме — това зависи от нея.
— А ако не иска да те изслуша — казах аз. — как смяташ да й разкажеш какво се случи?
— Не знам — каза тихо гой. — Ще трябва да намеря начин. Може би тя ще го долови по гласа ми.
Той отиде до телефона, набра един номер.
Аз сякаш вече бях изчезнал — толкова съсредоточено се обаждаше той, така изпълнен с бъдещето, което едва не бе загубил.
— Здравей, мила — каза той. — Разбирам те, ако искаш да затвориш, но аз проумях нещо, което може би ще искаш да узнаеш.
Той слушаше отговора й, а цялото му съзнание се бе превърнало в поглед, който я виждаше там, на стотици километра разстояние.
— Не, позвъних ти, за да ти кажа, че ти си права — каза той. — Проблемът съм аз. Аз не бях прав, бях егоистичен и несправедлив към теб и просто не мога да ти кажа колко много съжалявам! Аз съм този, който трябва да се промени, а аз вече се промених!
Той пак се заслуша в отговора й.
— Мила моя, обичам те от цялото си сърце. И още повече сега, след като проумях какво ти е коствало да останеш толкова дълго с мен. И кълна ти се, че ще те накарам да бъдеш доволна, че си го правила!
Той се заслуша пак и съвсем неуловимо се усмихна.
— Благодаря ти. В такъв случай дали би имала време… за една среща със съпруга си, преди да не го видиш никога вече?
Тръгнах си, докато гои говореше, измъкнах се тихо на балкона при моята Лесли, нежно я целунах. Прегърнахме се, радостни, че сме заедно, радостни да бъдем себе си.
— Дали ще продължат заедно? — попитах аз. — Може ли изобщо някой да се промени толкова много и така бързо?
— Надявам се — каза Лесли. — Аз му вярвам, защото не се оправдаваше. Той искаше да се промени!