— Много ли? Кимнах.
— Много.
— А как да се предпазим от това да не поемаме в погрешните посоки — попита той. — Имам чувство, че вече не веднъж съм поемал по лесния път.
— Това може да се очаква — казах аз. — Погрешните посоки са точно толкова важни, колкото и правилните. Дори по-важни понякога.
— Но се чувстваш доста неудобно от тях — каза той.
— Да, но те са…
— А вие единственото ни бъдеще ли сте? — попита неочаквано младата Лесли. Стъписах се от важността на нейния въпрос и изпитах някакъв безпричинен страх.
— А вие единственото ни минало ли сте? — отвърна жена ми с въпрос.
— Разбира се… — каза Ричард.
— Не! — Вгледах се в него, поразен от откритието си. — Разбира се, че не! Затова и не си спомняме никакво наше „явяване от бъдещето“ в „Холидей Ин“ в Кармел! Ние не го помним, защото не се е случило с нас, то се е случило с вас.
Изводите от това прерязаха като лазери всеки от нас в тази стая. Бяхме се изтърсили тук да предадем на тези двамата най-доброто, което сме научили, но дали пък те не бяха само едно наше минало, една от пътеките, които са довели до това, което сме ние? В един момент ние означавахме за тях някаква сигурност, ние потвърждавахме, че те ще оживеят. Но възможно ли е да не бяхме тяхното неизбежно очакващо ги бъдеще, възможно ли е те да имаха и друг избор, да са поемали различни посоки от тези, които бяхме поемали ние?
— Всъщност няма значение дали ние сме вашето бъдеще или не — каза жена ми. — Просто не обръщайте гръб на любовта…
Тя спря на средата на изречението и уплашено ме погледна. Стаята потрепери, през цялата сграда премина глух тътен.
— Земетресение ли? — предположих аз.
— Не. Няма земетресение — каза по-младата Лесли. — Аз поне не усетих нищо. А ти, Ричард? Той поклати глава:
— И аз нищо.
Обаче за нас сега цялата стая се тресеше и бавните в началото трусове все повече зачестиха.
Жена ми уплашено скочи. Беше преживяла две тежки земетресения и никак не копнееше за трето. Хванах я за ръка.
— Смъртните в тази стая не усещат никакво земетресение, Уки, та на нас, призраците ли, ще ни пука от малко падаща мазилка…
Сега вече стаята се затресе като син камък, разбърквай в пръскачка, стените се замъглиха и почнаха да се стапят, тътенът ставаше оглушителен, а по-младите ние бяха напълно смаяни от това, което ставаше с Лесли и мен. Единственият човек, запазил самообладание, бе жена ми до мен, тя се здържеше духом и викаше на младата двойка:
— Останете заедно!
В този миг хотелската стая изчезна от погледа, погълната от рев на двигател и свистяща вода. Пръски прелитаха покрай стъклото и ето че отново се бяхме оказали в кабината на нашата летяща лодка, по таблото потрепваха светлините на приборите, под нас отново глухо бучеше плитко море, а Сийбърд вече издигаше корпус, готов за излитане.
Лесли възкликна с облекчение и потупа ласкаво светещото табло на хидроплана.
— Мърморко! Толкова се радвам да те видя пак!
Дръпнах към себе си лоста и след секунди нашето корабче се откъсна от водата, оставяйки след себе си воал от пръски, а онази плетеница от линии по морското дъно отмина зад нас. Какво чувство за сигурност е да бъдеш отново във въздуха!
— Това го направи Мърморко! — казах аз. — Мърморко ни измъкна от Кармел! Обаче какво, според теб, натисна ръчката за газта? Кой е извършил излитането?
Отговорът дойде, преди Лесли да е проговорила — един глас се разнесе зад нас.
— Аз го направих.
Двамата се обърнахме едновременно, онемели от изненада. Най-неочаквано, на сто метра височина във въздуха и то над един свят, който изобщо не познавахме, ние се оказахме с пътник на борда.
Мъката ми мигновено посегна да натисне лоста за управление, за да изхвърля натрапницата нагоре.
— Не се страхувайте! — каза тя. — Аз съм приятел! — И се засмя. — От всички хора на света най-малко от мен трябва да се страхувате.
Ръката ми се поотпусна.
— Коя…? — запита Лесли, вгледана в жената.
Нашата пътничка, облечена в джинси и карирана блуза, бе с гладка мургава кожа, коса до раменете с цвят на разресана тъмна Индия и очи, черни като среднощна доба.
— Казвам се Пай — рече тя — и за вас аз съм това, което сте вие за онези, които оставихте в Кармел. — Тя сви рамене и се поправи: — Но няколко хиляди времена.
Върнах двигателя на крейсерска скорост и шумът постихна.
— Как можахте…? — започнах аз. — Какво правите тук?
— Помислих си, че може да сте се разтревожили — каза тя. — И дойдох да ви помогна.