Йордан Йовков
Едно време
Димитър Медара от Сърнено, някогашен хергеледжия при хаджи Петра, беше дошел, както правеше сегиз-тогиз, да се види с чича Митуша. Те си поприказваха доста време (с Медара не можеше да се говори за друго, освен за коне и за хергели), след туй чичо Митуш отиде да види някаква работа в дама, а Медара остана сам да го чака на сундурмата.
Медара беше близо осемдесетгодишен, много по-млад от чича Митуша, запазен, здрав, с червено лице, на което, като че ли неистински, стояха бели мустаци и бели вежди. Веждите му бяха почти толкоз дебели, колкото и мустаците. Отвесно на челото му, към носа, се спущаше дълбока гневна черта, но затуй пък около устните му, под мустаците, играеше весела усмивка. От това лицето му изглеждаше и начумерено, и, в същото време, закачливо весело.
Облечен беше някак особено. Най-напред се хвърляше в очи късото му кожухче без ръкави, напъстрено със зелени и червени шарки от мешин — листа, цветя, птичета, изкусна и тънка работа, като везба. Изглежда, че това кожухче беше скъпа и драга дреха за Медара. Изпод белите и широки ръкави на ризата му се подаваха жилестите му ръце, които той беше сложил върху дръжката на дряновата си тояга. Медара не носеше потури, а бозяви шаечени панталони, тесни около колената и прасците като беневреци. Носеше и вехта черна шапка и червен пояс, над който имаше лек кожен селяхлък. Но най-чудното нещо у него, което караше ония, които го срещаха, да го изглеждат и да се позасмиват, беше един черен, много дълъг хергеледжийски камшик, насъбран като въже и закачен отстрана на кръста му. Медара нямаше нужда от тоя камшик, нито бяха останали вече някъде хергели, но той го носеше, както някой стар воин носи сабята си, за спомен на накогашното си занятие и най-вече — за спомен на младините си. Около шията му беше завито червено шалче — не за да му държи топло, а за да крие белега от голямата заздравяла рана на врата му. По същата причина, когато говореше, Медара имаше обичай да държи ниско брадата си, към гърдите.
Сега, като остана сам, Медара чертаеше нещо по земята с върха на бастуна си, замислен, усмихнат.
Кои хергеледжии са по-добрн, татарите или моканите? — мислеше си той, защото тъкмо за туй бяха приказвали преди малко с чича Митуша. — Добри са и едните, и другите. Моканите по траят на студа, това си е. Той, моканинът, метва на гърба си един кожух, ама кожух — отвътре вълна и отвън вълна, — а отдолу под него е само по една риза. Татарите, кога се пазаряха, искаха и по един чифт ботуши. Добри ездачи бяха.
Медара попоклаща глава и се усмихва повече: като е дума за добри ездачи, добър ездач беше той, Медара — както препуска коня, можеше да се наведе и да вземе мочугата от земята. А като се хванеше на бас, можеше да дигне от земята и една бяла меджидия…
Сега вече пред очите на Медара се явява черен, огнен жребец. Оня буен жребец на хаджи Петра, от който му остана тая рана на врата. Повече от четиридесет години има оттогава, а Медара не е забравил нищо. Ето ги същите места, същото равно поле наоколо. Като да е било вчера…
Нито много едър, нито много дребен беше тоя жребец, черен, без ни един бял косъм, с гъста, дебела грива, метната въз една страна. При гърдите гривата висеше до над краката му. Грива падаше и въз челото му, над очите, погледът му беше див, пламнал. Не обичаше да го галят и като че не забелязваше хората наоколо си.
А между хора той биваше само зимно време — тогаз го отделяха от хергелята и го хранеха на ясла. Между многото си коне хаджи Петър имаше и друг един жребец, кулест — жълтеникавочервен, с белезникава грива. Тоя жребец, наперен, гиздав, чист, много бързо затлъстяваше и когато го водеха на кладенеца, влачеше слугите със себе си, цвилеше, играеше, стъпяше като на пара.
Черният жребец вървеше, както си вървеше винаги — бързо, с протегната напред глава, като от време на време наостряше уши, и тогаз изглеждаше особено красив. Той не се изправяше на задните си нозе, не влачеше слугите, не цвилеше. Изглеждаше спокоен, но цял тръпнеше, гризеше нервно юздата, около очите му се виждаха кървави ципи. И хвърляше бързи светкавични погледи към кулестия.
Веднаж слугите ги изтърваха, уж случайно, и жребците се сбиха. Сборичкването беше кратко, защото хаджи Петър се развика от чардака. Слугите се спуснаха да ги разтървават. Като змия черният жребец беше се впил в кулестия, а когато слугите го отпъдиха, той свари да се обърне и два пъти ритна със задните си нозе кулестия. Един страшен удар, който, ако беше малко по-отдалечко, за да разгърне силата си, можеше да осакати и да убие и най-якия добитък. След тоя удар кулестият доста време мълча и не изцвили.