Често бяха питали Медара: спят ли конете? Кога спят? Как спят? То се знае, че и конете, също като хората, имат нужда от сън. Спят най-вече сутрин, като изгрее слънцето, като понапече. Спят най-често на крака. Медара си спомня всичко туй, защото тъй започна между него и жребеца враждата, която едва не го погуби.
Цяла нощ кобилите газиха из тревата, прьхтяха, пасоха. Призори небето на изток се зачерви, над полето плувна тънка синкава мъгла, като дим, тревата натежа и се намокри от росата. Без да пасат вече, конете от хергелята се повъртяха, докато изгрсеслънце, докато се постопли, след туй задрямаха. Някои кобили легнаха. Малките кончета бозаеха от майките си. Звънците млъкнаха. Медара слезе от коня си, пусна го да пасе, както си беше със седлото, а сам той си легна да поспи.
Почивката на конете не трае много. След час, час и половина около Медара беше тихо. Тъкмо тишина го събуди, той се стресна и скочи: като пръхтяха и цвилеха, кобилите бяха нагазили пак из буренака. На мястото, дето беше по-рано хергелята, стоеше само конят на Медара. И чудно нещо: конят не мърда, стой като закован. Медара дохожда при него, конят го гледа, но пак стои, единият му преден крак виси във въздуха, на коляното кожата е обелена от удар. Медара разбра: жребецът беше ритнал коня и беше му счупил крака.
— Добре тогаз — каза Медара. — Сега пък ти ще ме носиш.
Той свали седлото на коня, остави го да пасе и да оздравя, както може, а хвана жребеца (Медара беше голям майстор на ласо) и тозчас го оседла. Добрият хергеледжия трябваше, като се наведе от седлото, докато конят му се носи в най-силен бяг, да може да вземе мочугата от земята. Защото камшикът си е камшик — хергеледжиите наистина носеха дълги по три-четири метра камшици, но с тях много нещо не можеше да се направи. С тия камшици, на края на които имаше конски косми, можеше да се плющи — конете кога се плашат, кога не. Тогава хергеледжията посяга и откача от седлото мочугата. Тя е къса, здрава тояга, с топка на края, същински боздуган и на една ремъчка се закача и виси на седлото. Мочугата е оръжието и силата на хергеледжията. Като я завърти и захвърли, тя лети с топката напред, като стрела, и тежко на оная кобила, връз чийто гръб падне. Към това място вече, гдето мочугата е паднала, се носи на коня си хергеледжията, навежда се, изправя се пак и мочугата е в ръката му. И той пак лети напред към гъстите редицина конете.
Всичко това Медара го правеше най-изкусно със своя кон. Опита се да го направи и с черния жребец: когато го обърнеше назад, гърбом към хергелята, каквото и да правеше, жребецът не пристъпваше ни крачка напред. Медара се сърдеше, шибаше го с камшика, Жребецът скачаше, бъхтеше се, ставаше само вода, но не пристъпваше ни крачка. Тогаз Медара препускаше подир хергелята, хвърляше мочугата си и я дигаше от земята. След туй пак искаше да накара жребеца да се отдели от хергелята — и не успяваше.
Това се повтаряше всеки ден. Медара не отстъпвате, но и жребецът не се подчиняваше. Медара чувствуваше как жребецът още се бои от него, но как го начразва: гледа го изпод замрежените си с грива очи с тежък, огнен поглед, потръпва и вирва глава, когато му се качва.
— Какво ще правиш? — говореше Медара със стиснати от яд зъби. — Да искаш да ме хвърлиш, не можеш, да хапеш — зъбите ти ще избия. Какво ще правиш?…
Все пак Медара беше пасъл толкоз години коне и разбираше, че онуй, което жребецът искаше, то беше да го остави да си ходи с хергелята. Че е бил по-рано между хора, на ясла, в обор — всичко туй той като че беше го забравил. Свикнал беше да гази росната трева до гърди, да го къпе дъжд, да го всевятър, да е без седло, без юзда, свободен като всички други коне от стадото. Към туй се стремеше с цялото си същество. Само привичката, като тънка нишка, го привързваше към човека, към подчинение. Но и тая нишка можеше да се скъса.
Медара разбираше всичко туй, но не отстъпяше.
„Ще го накарам да ме слуша, че тогаз ще кажа на чорбаджията да ми даде друг кон“ — мислеше си той.
Когато слизаше да си почине, Медара оставяше жребеца да пасе, но го държеше на въже. Той имаше железен кол, забиваше го в земята и за него връзваше коня. Но една вечер той слезе, колкото да изпуши една цигара, и затуй взе въжето в ръка, а за да може да си направи цигарата, завърза го на едната си ръка. Направи глупост, която му струваше скъпо.