Теодор Стърджън
Ефирно създание
Беше „Раковината“. Трябваше да е „Раковината“. Първо написах разказ и го отхвърлиха. После направих новела, след това повест. После миниатюра. После майтап от три реда. И все не се продаваше. Стана ми мания да преработвам „Раковината“. След време редакторите свикнаха дотолкова, че я отхвърляха от пръв поглед. Само от нея имах толкова отрицателни отговори, че можех да облепя всяка стая в бъдещата си къща. Затова когато я купиха… ами, беше като да ти умре стар приятел. Потресе ме. Не исках да се разделям.
По онова време беше пиеса, но нямаше чак толкова промени. Все същата сладникава „Раковина“ за две дечица, които порасват и през годините се срещат само три пъти, като при всяка среща си разменят една раковина. Самият сюжет няма значение, ако изобщо го има. Диалогът беше… ами, сладникав. Наивен. Простичък. Много приятен и напълно непродаваем. Но съвсем случайно бе засегнал точната струна в някакъв сериозен млад редактор на „Асошиейтед Телевижън“, търсещ нещо, което може да се нарече „артистично“; нещо, което да не изисква от публиката умствени усилия, тъй че въпросната публика да си седи кротко и да се звери пред новото чудо на цветната телевизия. Тоест, цвят на боза.
Когато една вечер се облегнах назад в античното си кресло и изгледах новия изящен вариант на слабоумното си чадо, нямаше как да не се възхитя на умението им. На места новата „Раковина“ беше почти добра. И подходяща за случая. Беше едночасова програма, безплатно отстъпена на голяма парфюмерийна фирма, за да изпробват рекламните възможности на цветните предавания. Първите две части ми допаднаха и щом го казвам, значи е вярно. Чак като мина половин час, получих първия удар по физиономията. Две минути рекламно прекъсване.
Висока и елегантна двойка стои на мраморните стъпала в лъскаво театрално фоайе. Тя пита:
— Как ви се стори пиесата, господин Робинсън?
Той отвръща:
— Скапана е.
Хей-тъй, направо. Като всеки нормален зрител аз рядко обръщам внимание на рекламите. Обаче тази определено ме изправи на нокти. В края на краищата, пиесата си беше моя, макар и „Раковината“. Нямаха право да се държат тъй с мен.
Но жената най-безметежно ми се усмихна от телевизора и рече:
— И аз така мисля.
Той я погледна сантиментално в очите и каза:
— Това се отнася и за вас, скъпа моя. Какъв парфюм използвате?
— „Нежни мечтания“ на Бербело. Как ви се вижда?
Той отвърна:
— Чухте какво казах за пиесата.
Не изчаках края на рекламата, името на станцията и третата част. Хукнах към видеофона и набрах номера на „Асошиейтед“. Беше ми накипяло. Когато онова нахакано момиче от централата им се появи на екрана, креснах:
— Свържете ме с Гриф. Веднага!
— Линията на господин Гриф е заета, господин Хамилтън — изчурулика тя. — Ще изчакате ли, или да ви потърсим?
— Не ми ги пробутвай тия, Дороти — изръмжах аз. С Дороти сме съученици от гимназията; между другото аз я свързах с Гриф, който е главен литературен редактор на „Асошиейтед“. — Не ме интересува с кого говори Гриф. Прекъсни го и ме свържи. Не може да ми погажда такива номера. Ще го съдя, точно това ще направя. Ще разоря компанията. Ще…
— Кротко, Тед — рече тя. — Какво ви е прихванало всички? Ако искаш да знаеш, Гриф сега си гука лично с дъртия Бербело. Май и той иска да ни съди. Какво става?
Аз вече не бях на себе си.
— Бербело, а? И него ще съдя. Плъх такъв! Гаден… На какво се смееш?
— Той пък иска да съди теб — изкиска се тя. — Бас държа, че и Гриф ще го стори, за да запуши устата на Бербело. Знаеш ли, може да стане много весело!
Преди да се опомня, тя ме прехвърли на Гриф.
Когато го зърнах, той бършеше с кърпа провисналите си бузи.
— Е? — запита с треперещ глас.
— Ти на умник ли ще ми се правиш? — изревах аз. — Какви майтапи въртиш с рекламите в моята пиеса? Чия беше идеята? На Бербело ли? Какво…
— Слушай, Хамилтън — умолително рече Гриф, — недей да се нервираш. — Видях, че ръцете му треперят; явно дъртият Бербело не си поплюваше. — Не е станало нищо нередно. Сигурно си се заблудил. Уверявам те…
— Дърт, надут… — изръмжах аз, като прибавих още една думичка, — … не смей да ме наричаш лъжец. Гледах оная програма и знам много добре какво чух. Ще те съдя. И Бербело ще съдя. И ако посмееш пак да намекнеш, че съм се заблудил, ще дойда там да ти натъпча зъбите в гърлото. После ще заведа дело и срещу „Асошиейтед“, и срещу теб лично.
Изключих и още по-накипял отидох пред телевизора. Програмата продължаваше, сякаш нищо не бе станало. Докато се успокоявах — а при мен това става бавно, — взех да забелязвам, че втората половина на „Раковината“ май е по-добра и от първата. Нали знаете, за един писател е жива мъка да се влюби в творението си; но Бог ми е свидетел, понякога човек изкарва и нещо свястно. Мъчиш се да гледаш критично, а не можеш. Епизодът с Пунта Делгада в „Раковината“ вървеше така.