Гарланд беше заподозрян по теорията за „жертвата-заместник“ — тоест, обзет от гняв срещу жената, която го е напуснала, престъпникът убива първата срещната, която прилича на нея. Психолозите наричат тази теория „прекалено далечна“, но в момента Бош беше твърдо решен да я постави в центъра на разсъжденията си. „Нека направим една рекапитулация — помисли си. — Антъни е син на петролния магнат Томас Рекс Гарланд, който притежава огромно имение в Хан-кок Парк. О’Шеа, от своя страна, се намира в разгара на ожесточена предизборна борба за поста областен прокурор, в която парите са единственото всемогъщо гориво. Следователно съвсем не е изключено Ти Рекс да е получил дискретно предложение, последвано от конкретна сделка и план за нейното осъществяване. О’Шеа получава парите, които ще му позволят да спечели изборите, Оливас заема поста главен следовател в прокуратурата, а Уейтс поема вината за убийството на Мари Жесто и автоматически снема всякакви подозрения от младия Гарланд“.
Бош знаеше по-добре от много хора колко е вярна поговорката, според която Лос Анжелис е слънчев град за хората в сянка. Не му беше трудно да приеме, че Оливас с готовност се е включил в схемата. Още по-малки бяха съмненията му, че амбициозен кариерист като О’Шеа ще откаже до продаде душата си на дявола срещу една толкова съблазнителна перспектива.
„Бягай, страхливецо! К’во стана с шибаната ни сделка, а?“
Извади мобилния телефон и набра номера на Кейша Ръсел в „Таймс“. След няколко сигнала за свободно се сети да си погледне часовника. Минаваше пет.
По това време се залагаше сутрешното издание и Кейша със сигурност нямаше да си губи времето с телефонни разговори. Остави й съобщение да се обади и изключи телефона.
Реши, че вече си е заслужил една бира. Отиде в кухнята и извади от хладилника бутилка „Анкор Стийм“. Излезе на верандата и отправи поглед към оживената магистрала в подножието на хълма. Часът на задръстванията беше влязъл в правата си. Колите пълзяха едва-едва сред невъобразимата какофония от клаксони. За щастие къщата беше достатъчно далеч и нивото на шума беше съвсем поносимо. Изпита задоволство, че в момента е тук на верандата, а не долу — сред огромното задръстване.
Телефонът му иззвъня. Той го свали от колана си и погледна екрана. Беше Кейша Ръсел.
— Извинявай, но отговорният редактор за утрешния брой ме извика във връзка с един материал — каза тя.
— Надявам се, че си изписала името ми правилно — подхвърли Бош.
— Колкото и да ти е чудно, в този материал изобщо не се споменава името ти — отвърна тя.
— Радвам се.
— Какво ще ми предложиш?
— Хм. Всъщност се надявах ти да направиш нещо за мен…
— Че как иначе? Казвай!
— В момента си политически репортер, нали? Предполагам, че имаш поглед върху спонсорирането на партии и отделни политически фигури…
— Имам. Държа на отчет всяко дарение към политиците, които наблюдавам.
Бош се върна в дневната и намали музиката.
— Въпросът ми е неофициален, Кейша. Знаеш ли кой подкрепя кампанията на О’Шеа?
— На О’Шеа ли? Защо питаш?
— Ще ти обясня всичко, но когато му дойде времето. В момента имам спешна нужда от тази информация.
— Защо винаги ми погаждаш един и същ номер, Хари?
Това беше самата истина. Бяха го правили многократно, но Бош бе успял да спечели доверието й, тъй като винаги изпълняваше обещанията си. Нито веднъж не я преметна, нито веднъж не я подведе. Затова беше сигурен, че въпросът й е само фасада, просто за да не приеме молбата му веднага. И това влизаше в играта.
— Знаеш защо — отвърна той, влизайки в ролята си. — Помогни ми сега, а когато му дойде времето, и аз ще ти помогна.
— Много ми се ще да разбера какво точно означава това „когато му дойде времето“ — недоволно въздъхна тя. — Задръж така…
Отсъствието й се проточи почти цяла минута. Бош стоеше прав до отрупаната с документи маса, даваше си ясна сметка, че дори да е вярна, комбината между О’Шеа и Гарланд може да се докаже изключително трудно, защото беше надеждно защитена от парите, закона и правилата за събиране на веществени доказателства. Той знаеше, че Рейнард Уейтс е единствената му надежда. Само той можеше да предостави достатъчно улики в подкрепа на догадките му.
— Ало? — обади се Ръсел. — Държа в ръцете си последните сведения за даренията. Какво по-точно искаш да знаеш?
— Колко последни са тези последни сведения?
— От миналата седмица. Петък.
— Кои са основните му спонсори?
— Няма особени големи спонсори, ако това искаш да знаеш. Разчита главно на малките партии и на отделните избиратели. Повечето спонсори са негови колеги юристи. Всъщност почти всички…