— Записали ли са номера на микробуса?
— Не, бил е прикрит. Разполагат само с базисните му данни: бял „Иконолайн“, по-стар от предишния. Слушай, трябва да тръгвам. Надявам се, че днес е последният ти ден на разположение и в понеделник отново ще си на работа.
— Дано. Слушай, по време на разпита Уейтс спомена, че през деветдесетте е имал друг микробус. Изпрати някой да прегледа архивите на ДПС и да търси автомобил, регистриран на негово име. Това е начинът да открием регистрационния номер.
— Да, струва си — съгласи се Прат. — Ще направя необходимото.
— Окей.
— Прибери се у дома, Хари. Предай поздравите ми на Киз.
— Непременно.
Бош прекъсна връзката, доволен от находчивостта си да спомене името на партньорката си. Едновременно с това си даваше сметка, че продължава да лъже Прат, и това не го радваше особено.
Качи се в колата и подкара към Уилшир. Обаждането на Прат усили тревогата му. Уейтс беше отвлякъл поредната си жертва, която вероятно още беше жива, тъй като нищо в досието му не доказваше, че ги убива веднага. Ако го докопаше навреме, може би щеше да спаси живота на това момиче.
Сградата на Общинската служба за сираци и бездомни деца беше оживена и шумна. Наложи му се да изчака петнайсетина минути, за да стигне до гишето. Служителката го изслуша, вкара данните в компютъра и потвърди, че в архивите им действително фигурира лицето Робърт Фоксуърт, роден на 03.11.71, но за достъп до тях ще му е необходима специална съдебна заповед.
Бош само се усмихна. Беше достатъчно развълнуван от факта, че такова досие изобщо съществува, за да обръща внимание на второстепенни подробности. Но ситуацията се променяше. Лавирането около истината при телефонните проверки на Прат беше едно, но искането на съдебна заповед за достъп до архивите на ОССБД — нещо съвсем различно. Това означаваше открито нарушение на заповедта за временно отстраняване и провеждане на самоволни следствени действия — нарушения, за които наказанието беше дисциплинарно уволнение.
Разбира се, можеше да предаде материалите си на Рандолф или на отдел „Издирване“ и да ги остави да свършат работата. Другата възможност беше да действа самостоятелно, като поеме всички рискове. След завръщането си на работа се чувстваше много по-малко обвързан от правилниците и служебния кодекс. Веднъж вече беше обръщал гръб на полицейската кариера и знаеше, че ако обстоятелствата налагат, ще го направи отново. Втория път щеше да е по-лесно. Не искаше да се стига дотам, разбира се, но…
Извади телефона и набра номера на човека, който единствено можеше да го спаси от избора между две неприятни възможности. Рейчъл Уолинг вдигна след втория сигнал.
— Какво става в Тактическия? — попита Бош.
— О, тук винаги става нещо. Свърши ли нещо в Центъра? Научи ли новината за Уейтс?
Рейчъл имаше навик да задава по няколко въпроса наведнъж, особено когато е възбудена. Бош каза, че е чул за отвличането, а след това и разказа за свършеното преди обяд.
— И какво ще правиш сега?
— Мисля си дали ФБР няма да прояви интерес към случая — подхвърли той.
— Какво можеш да предложиш?
— Корумпиране на държавни служители, нарушения при финансирането на предизборна кампания, отвличания и какво ли още не…
— Не знам, Хари — въздъхна тя, без да реагира на закачливия му тон. — Тръгнеш ли по този път, никой не може да каже докъде ще стигнеш…
— Нали си имам вътрешен човек? — контрира Бош. — Който ще ме пази и ще внимава за развитието на следствието.
— Грешиш. Никой няма да ме допусне до следствието. То не е по моята специалност, освен това има конфликт на интереси.
— Какъв конфликт на интереси? И друг път сме работили заедно.
— Казвам ти как ще изглежда цялата работа.
— Виж какво, трябва ми съдебна заповед. Ако наруша заповедта за отстраняване, за да я извадя лично, това със сигурност ще прелее чашата, поне за Прат. Но ако бъда привлечен към федерално разследване, това ще е достатъчно основание да напусна дома си. Не искам нищо друго, освен да прегледам архивите ОССБД във връзка с Фоксуърт. Сигурен съм, че те ще ни насочат към всичко, което е свързано с Ехо Парк.
Тя дълго мълча.
— Къде си в момента?
— Все още в сградата на ОССБД.
— Иди да хапнеш някоя поничка. Ще дойда по най-бързия начин.
— Сигурна ли си?
— Не съм, но трябва да го направим.
И прекъсна. Бош затвори телефона и се огледа. Вместо понички отиде да си купи вестник от близкия щанд. После седна на парапета пред сградата и започна да преглежда сутрешния брой на „Таймс“.