Нямаше материал за снощното отвличане, просто защото се беше случило далеч след приключването на броя. Случаят Уейтс вече беше слязъл от първа страница и беше прехвърлен в рубриката местни новини, но мястото, което му се отделяше, беше все още внушително. Материалите по него бяха три. Най-големият засягаше въпроса за неуспешното общонационално издирване на престъпника, но събитията през отминалата нощ променяха темата. Общонационално издирване вече нямаше, защото Уейтс се бе оказал в града.
Ограден в черна рамка, този материал заемаше центъра на рубриката, а около него бяха разположени другите два. Единият предлагаше последни данни от разследването на стрелбата и бягството, а другият се спираше на политическите последици. Беше написан от Кейша Ръсел и Бош се задълбочи в него. Искаше да провери дали Кейша е използвала разговора относно финансирането на предизборната кампания на Рик О’Шеа. Оказа се, че в материала няма нито дума за тези неща, и доверието му в нея бавно започна да нараства.
Изчете материалите. От Рейчъл все още нямаше следа. Прелисти вестника на спортната страница и изчете резултатите от мачове, които изобщо не го интересуваха, а след това се прехвърли на рецензиите за Филми, които никога нямаше да гледа. Когато вече Нямаше какво да чете, остави вестника на парапета и започна да крачи напред-назад пред входа на сградата. Беше нетърпелив и възбуден от разкритията си, искаше час по-скоро да се залови за работа.
Измъкна телефона с намерението да потърси Рейчъл, но в последния момент реши да звънне в болницата и да се поинтересува за състоянието на Киз Райдър. Прехвърлиха го на дежурните сестри на третия етаж и го оставиха да чака. Миг по-късно Рейчъл слезе от една служебна кола, която бавно спря до тротоара. Бош затвори телефона и тръгна към нея.
— Какъв е планът? — попита вместо поздрав.
— Няма ли „здрасти, как си“? Или поне „благодаря, че дойде“?
— Благодаря, че дойде. Какъв е планът?
Тръгнаха към входа на сградата.
— Планът е федерален. Влизам вътре и стоварвам върху съответния началник цялата мощ на правителството на тази велика страна. Заплашвам го с международния тероризъм и той ми дава папката.
— На това ли му викаш план?
— Че какво му е? Вече петдесет години ни служи чудесно.
Тя обаче не спря и той беше принуден да ускори крачка, за да я настигне.
— Откъде знаеш, че съответният началник е мъж?
— Винаги е мъж. Накъде?
Той махна към дъното на входния вестибюл и Рейчъл се насочи натам, без да намалява ход.
— Не те чаках четиридесет минути заради такова нещо — сърдито промърмори Бош.
— Може би имаш по-добра идея?
— Имах по-добра идея: заповед за обиск, издадена от федералните власти.
— Вече ти казах, че не става, Бош. Тръгнем ли по този път, нищо няма да е сигурно. Така е по-добре: влизаме, излизаме и точка. Ако мога да измъкна това досие, ще го измъкна, и толкоз. Няма значение как.
Рейчъл вече беше на две крачки пред него, тласкана от авторитета на федералната власт. В сърцето му потрепна надежда. Рейчъл се насочи към двойната врата, над която имаше голям надпис АРХИВ. От цялата й фигура се излъчваше авторитет и непоколебима решителност.
Служителката, с която беше разговарял Бош, беше зад гишето и обслужваше някакъв гражданин. Без да чака покана, Уолинг пристъпи към нея, извади служебната си карта от джоба на жакета и хладно обяви:
— ФБР. Искам да говоря спешно с началника ви.
Служителката не се впечатли.
— Ще ви обърна внимание веднага щом…
— Вече ми обърна внимание, драга — прекъсна я Рейчъл. — Върви да го повикаш, иначе аз ще свърша тая работа! Не чу ли, че въпросът е спешен?
Гримасата на жената ясно показа, че никога не се е сблъсквала с подобна грубост, но тя все пак заряза гражданина на гишето и забърза към вратата в дъното.
Чакането продължи не повече от минута. Вратата се отвори и служителката отново се появи, следвана от мъж с бяла риза и кремава вратовръзка.
— Озбърн — представи се той на Рейчъл. — С какво мога да ви помогна?
— Да поговорим в кабинета ви. Въпросът е конфиденциален.
— Оттук, моля.
Посочи една врата след гишетата и натисна бутона За електрическо отключване. Бош и Уолинг го последваха в кабинета и го изчакаха да се настани зад бюрото, отрупано с прашни сувенири на „Доджърс“, сред които се виждаше неразопакован сандвич.
— Та за какво става въпрос? — попита Озбърн, след като още веднъж разгледа служебната карта, която му подаде Рейчъл.
— Господин Озбърн, аз съм служител на Тактическото разузнавателно бюро със седалище в Лос Анжелис — започна решително тя. — Убедена съм, че знаете за какво говоря. А това е детектив Хари Бош от Градската полиция на Лос Анджелис, с когото работим върху едно следствие от изключителна важност. От вашата служителка разбрахме, че в архивите ви се съхранява досие на лицето Робърт Фоксуърт, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година. За нас е от изключително важно значение да получим незабавен достъп до него.