Всичко това започна да се подрежда в главата му като моментална снимка. Предполагаше, че Розмари е избягала от родната си Филаделфия в бленувания Холивуд. Живяла е в апартамент с няколко съквартирантки и най-вероятно се е прехранвала с проституция. Почти сигурно бе употребявала и наркотици. А общината беше поела грижата за детето веднага след раждането.
Рейчъл продължаваше да му прехвърля документите, които очертаваха една тъжна съдба. На двегодишна възраст Робърт Фоксуърт бе приет в системата на ОССБД. През следващите шестнадесет години от живота си бе живял в различни сиропиталища и жилища на осиновители. Бош отбеляза, че е прекарал няколко години и в Младежки дом „Макларън“ в Ел Монте, — той самият беше живял там в детството си.
Папката съдържаше цял куп психологически тестове. Фоксуърт бе подлаган на тях по няколко пъти годишно — обикновено след напускането на поредните си осиновители. Всичко това очертаваше един тъжен и напълно разбит живот. Тъжен, но не и необичаен. Обикновената история на дете, лишено от единствения си родител и третирано зле от институцията, поела грижите за него. През целия си живот Фоксуърт бе прескачал от място на място, без истински дом, без семейство. Вероятно изобщо не бе разбрал какво значи да си обичан.
Документите пред очите на Бош пробудиха спомените му. Той беше минал през същата система, но две десетилетия преди Фоксуърт. Със съответните белези, разбира се, но в сравнение с пораженията върху този младеж неговите бяха нищо.
Следващият документ, който му даде Рейчъл, се оказа смъртният акт на Розмари Фоксуърт. Беше починала на 5 март 1986 г. от усложнения, настъпили вследствие на злоупотреба с наркотици и хепатит С в напреднала фаза. Смъртта я беше настигнала в отделението за затворници на Общинския медицински център. Бош пресметна, че по онова време Фоксуърт е бил на четиринадесет години.
— Аха, ето! — промърмори Рейчъл.
— Какво?
— Най-дългият му престой при осиновители е бил в Ехо Парк. В дома на Харлан и Джанет Саксън.
— Адрес?
— Фигероа Лейн 710. Живял е там от осемдесет и трета до осемдесет и седма, почти пълни четири години. По всяка вероятност ги е харесвал, а и те него.
Бош се наведе да надзърне в документа пред нея и каза:
— Спрели са го с разчленените тела на Фигероа Терас — само на две пресечки оттам. Ако го бяха проследили само още минута-две, щяха да стигнат до адреса.
— Ако действително е отивал там.
— Няма къде другаде.
Тя му подаде листа и зачете следващия. Но Бош слезе от столчето и се отдалечи. Не искаше да чете повече. Най-после беше открил връзката с Ехо Парк. Вече беше време за действие.
— Хари — повика го Рейчъл. — В тези психологически заключения се споменава за някакви гадости, които е дрънкал като тийнейджър.
— Какви гадости?
— Натрупал е много гняв към жените. Най-вече към младите жени с леко поведение. Проститутки и наркозависими. Досещаш ли се до какво е довело всичко това?
— Не. Ти ми кажи.
— Убивал е майка си. Отново и отново, виждал я е във всяка своя жертва. Включително и в онази, която е отвлякъл снощи. За него всички те са двойници на майка му. А той иска да я убие, защото го е изоставила. Като ликвидира тези млади жени, той го прави с убеждението, че им пречи да дават живот на други сирачета като него.
— Добра работа по специалността. — Бош я погледна с уважение. — Ако разполагаме с време, положително ще стигнеш до сърцевината на всичко това. Но тя не го е зарязала, а са й го отнели.
— Това няма значение. Изоставянето е факт. Държавата не е имала друг избор, защото става въпрос за детето на проститутка, която употребява наркотици и всичко останало. На практика тя го изоставя, защото е негодна да изпълнява майчиния си дълг. Оттам нататък го поема една дълбоко порочна обществена институция, която той напуска в момента, в който става относително самостоятелен. Но дълбоко в себе си продължава да се чувства изоставен.
Бош бавно кимна. Рейчъл вероятно имаше право, но ситуацията го караше да се чувства зле. Беше твърде интимна, твърде добре позната, твърде близо до пътя, който беше извървял. С изключение на няколко дребни отклонения, той и Фоксуърт бяха вървели по един и същи път. С тази разлика, че Фоксуърт е бил обзет от демоничното желание постоянно да убива собствената си майка, докато той самият — според мнението на един полицейски психиатър — цял живот щеше да се опитва да разкрие убийството на своята.
— Какво има?
Той бавно вдигна глава. Все още не й беше разказал тъжната история на собствения си живот. Вероятно защото не желаеше да се превърне в обект на професионалните й възможности.