Бош приклекна встрани от дупката и предпазливо надникна вътре. Тунелът беше тъмен, но някъде в дъното, на десетина метра от входа, май мъждукаше бледа светлинка. Явно там имаше завой, който разсейваше светлината.
Той се приведе напред и се вслуша. Стори му се, че чува някакво приглушено скимтене. Ужасен и едновременно с това прекрасен звук. Означаваше, че независимо от преживените през нощта ужаси, отвлеченото от Уейтс момиче все още е живо.
Бош протегна ръка към работната маса и хвана най-лъскавото фенерче от купчината върху нея. Натисна копчето, но не се получи нищо. Изпробва следващото, което пусна сноп слаба и доста разсеяна светлина. Е, трябваше да се задоволи с него.
Насочи светлината навътре в тунела и видя, че първата му част наистина е празна. Наведе глава и понечи да се вмъкне в дупката.
— Хари, почакай! Подкреплението идва — прошепна Рейчъл.
Той поклати глава.
— Тя е там вътре и все още е жива.
Отново насочи фенерчето към вътрешността на тунела. Предната му част действително беше празна, чак до завоя. Изключи фенерчето, за да пести батериите, погледна Рейчъл за последен път и изчезна в мрака.
29
Изчака очите му да се нагодят към мрака и бавно тръгна напред. Не му се наложи да пълзи, защото дупката беше достатъчно висока, за да ходи приведен. С фенерче в едната ръка и пистолета в другата, той не отделяше очи от бледата светлина напред. Женският плач стана по-отчетлив.
След три-четири метра миризмата на мухъл се превърна в тежка воня на гнило. Отвратителна и тежка смрад, която го върна в миналото. Преди почти четиридесет години беше участвал в прочистване на мрежата тунели във виетнамската джунгла. Взводът му беше влизал в повече от сто тунела — там врагът погребваше своите мъртви. Труповете бяха закопани в глинестата почва, но вонята беше ужасна — остра, отвратителна, абсолютно непоносима.
Обзе го тежкото предчувствие, че му предстои нещо ужасно. По всяка вероятност в този тунел се разлагаха труповете на всички жертви на Уейтс. Вероятно насам беше идвал в нощта, когато полицията случайно го беше спряла. Бош не можеше да се отърве от мисълта, че същата цел беше преследвал и той през всичките тези години на недовършеното разследване. Обзе го чувството, че така и не е успял да се измъкне от виетнамския лабиринт, че цял живот се е промъквал през калните му тунели, устремен към светлината.
Залютя му на очите от потта, която се стичаше по челото му. Светлината зад ъгъла странно се люшкаше, хвърляше отблясъци по стените. Светлина като от запалена свещ.
На метър и половина преди завоя Бош спря и прехвърли тежестта на тялото си върху петите. Вслуша се и му се стори, че чува далечен вой на сирени. Подкрепленията идваха. Опита се да разчете звуците, които идваха от вътрешността на тунела, но чуваше единствено тихия женски плач.
Отново тръгна напред. В същия миг светлината угасна, а женският плач се засили.
После от мрака долетя нервен смях, последван от познатия глас на Рейнард Уейтс:
— Ти ли си, детектив Бош? Добре дошъл в моята лисича дупка!
Нервният кикот бавно заглъхна. Бош изчака десетина секунди и извика:
— Уейтс? Пусни момичето. Да тръгне към мен. Бавно.
— Няма да стане, Бош. Тя ми трябва. Ще я убия в момента, в който някой се опита да влезе тук. А последния куршум ще запазя за себе си.
— Почакай, Уейтс. Пусни момичето и вземи мен. Ще направим размяна.
— Не, Бош. Предпочитам сегашното състояние на нещата.
— Какво ще правим тогава? Ние искаме да говорим с теб, а ти искаш да се спасиш. Не разполагаме с много време, Уейтс. Хайде, пусни момичето.
Тишината се проточи няколко секунди, после от мрака долетя нервният глас на убиеца:
— От какво да се спася, Бош? Кажи ми от какво?
Мускулите на детектива бяха на ръба на схващането и той седна до дясната стена на тунела. Беше останал с впечатлението, че светлината на свещта идва отляво, а самият тунел завива наляво. Продължаваше да стиска пистолета, подпрял китката си на другата ръка, с която държеше фенерчето.
— Няма как да се измъкнеш — каза той. — Пусни момичето и се предай. Сделката все още е валидна. Няма защо да умираш, момичето — също.
— Не ме е страх да умра, Бош. Затова съм тук, защото пет пари не давам за смъртта. Искам просто да съм свободен, а не на разположение на държавата или на типове като теб.
Жената беше спряла да плаче. Дали Уейтс не я беше…
— Какво става, Уейтс? — напрегнато извика той. — Тя жива ли е?
— Припадна. Вероятно от силно вълнение.
Смехът му бавно заглъхна. „Трябва да поддържам разговора — рече си Бош. — Само по този начин ще отклоня мислите му от пленницата и това, което е намислил“.