— Че от кой друг?
— Мори Суон използва ли имената им във връзка със сделката?
— Каза, че те са хората, които определят условията. И че са готови да сключат сделката, стига аз да поема вината за престъпление, което не съм извършил. И да го докажа, разбира се. Като те заведа на мястото, където е заровена Мари Жесто. Сега стана ли ти ясно?
— Да. — Бош усети как го залива гореща вълна. Помъчи се да прогони гнева си, да го запази за по-подходящо време.
— Как научи подробностите, които ми описа по време на разпита?
— Чрез Суон. Той ме запозна с тях. Каза, че онези От прокуратурата ги били извадили от оригиналните материали по следствието.
— Той ли ти обясни как да откриеш тялото в гората?
— Обясни ми къде точно се намират специалните знаци в гората, показа ми и снимки. Беше лесно. През нощта преди разпита ги научих наизуст.
Бош замълча. Беше смаян от лекотата, с която го бяха подвели. Ръководен от силното си желание да разкрие случая, той се беше оставил да бъде заслепен.
— Какво трябваше да получиш срещу всичко това, Рейнард?
— Искаш да кажеш от тяхна гледна точка? — отвърна с въпрос Уейтс. — Живота си, човече. Те ми предлагаха да живея. Или приемам, или отказвам. Но ако трябва да съм честен, изобщо не ми пукаше. Шансът за бягство беше единствената причина да се съглася с онзи цирк в гората… Да избягам… Да посетя за последен път любимата си лисича дупка… Това ми стигаше. Нищо друго не ме интересуваше. Не се страхувах и да умра…
Бош се зачуди какъв да е следващият му въпрос. Помисли да включи телефона си и да избере номера на някой съдия или прокурор, който да чуе признанията на Уейтс на живо. Пусна фенерчето на земята и посегна към джоба си, но после се сети, че беше изпуснал телефона по време на стрелбата в гаража.
— Тук ли си, Бош?
— Тук съм. Какво ще кажеш за Мари Жесто? Суон каза ли ти защо трябва да признаеш убийството й?
— Не беше нужно да ми казва — засмя се Уейтс. — То си беше ясно като бял ден — онзи, който й е видял сметката, иска да престанеш да ровиш.
— Имена?
— Нямаше имена.
Бош въздъхна и поклати глава. Не разполагаше с нищо срещу О’Шеа, срещу Антъни Гарланд, срещу никого. Обърна се и погледна към гаража. Не видя нищо, но знаеше, че там вече чакат хора. Бяха затъмнили входа, за да го предпазят. И по всяка вероятност всеки момент щяха да влязат в тунела.
— Кажи нещо за бягството си — подхвърли той, колкото да продължи разговора. — И то ли беше планирано, или действаше импулсивно?
— И от двете по малко. Суон дойде на посещение вечерта преди експеримента, за да ми разкаже как точно да те заведа при тялото. Показа ми снимки, обясни ми за знаците по дърветата, спомена и за онази кална дупка, която трябва да преодоляваме с помощта на стълба. Веднага разбрах, че именно тя е моят шанс. Казах му, че трябва да поиска да ми свалят белезниците, за да мога да сляза по стълбата. Заплаших го с провал на цялата операция, ако ми откажат.
Бош си спомни как О’Шеа отмени решението на Оливас и заповяда да свалят белезниците на затворника. Нежеланието на Оливас бе пиеса изцяло в негова, на Бош, чест. Всъщност всичко бе пиеса в негова чест. Изиграна добре, изиграна така, че да го заблуди.
Зад гърба му се разнесе шум от пълзене. Той се обърна и включи фенерчето. Екип командоси в пълно бойно снаряжение: черен кевлар, автомати, прибори за нощно виждане. Операцията им щеше да започне всеки миг. Няколко зашеметяващи гранати, последвани от директна атака. Изключи фенерчето и си помисли за жената. Беше сигурен, че Уейтс ще я ликвидира в момента на нападението.
— Наистина ли си живял в „Макларън“? — попита Уейтс.
— Да. Доста преди теб, но наистина живях там. Спално помещение В. Беше най-близо до игрището за бейзбол и винаги бяхме първи при избора на екипи и оборудване.
Каза го просто защото не знаеше по какъв начин да задържи вниманието му. А на практика цял живот се опитваше да забрави годините, прекарани в „Макларън“.
— Май наистина си бил там, Бош.
— Бях, разбира се.
— А какво е станало с нас днес? Ти си поел по един път, аз — по друг. Предполагам, че съм хранил погрешното куче…
— Какво куче? Какво искаш да кажеш?
— Забравил си. В „Макларън“ имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.
— И?
— Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти — правилното.
Бош не знаеше какво да каже. Зад гърба му нещо изщрака. Всеки момент в тунела щеше да бъде взривена зашеметяваща граната. Той бързо се изправи, надяваше се да не го застрелят в гръб.