— Прочете ли го? — попита Франсоаз, като вдигна очи от списанието.
— Да, та това… това е невероятно! — измърмори Мадлен.
— Защо невероятно? Майка ми има право. Тя заряза баща ми, заряза и нас и ето че сега е щастлива! Ражда бебета, възвръща си младостта!… А пък аз…
Настъпи мълчание. Като огледа всичко около себе си, Франсоаз продължи с меланхолична гримаса:
— Бих желала никога да не те напускам, Маду!
— Ще ме напуснеш — каза Мадлен със свито гърло. — И то много скоро, надявам се. Но не защото аз ще те изпъдя.
— А кой?
— Животът, Франсоаз, животът ще те изтласка навън. Ще тръгнеш да търсиш други радости и други рани!
Лъч на гордост блесна в очите на Франсоаз:
— Не, Маду, ти не ме познаваш! За мене всичко е свършено!
Мадлен се усмихна, прибра очилата, постави ръка върху тила на племенницата си и почувствува нежните прешлени под нейната гладка и топла кожа. Около къщата водата се изтичаше с глухо бълбукане. Откъм улицата нахлуваше здрач.
Дъждът спря едва привечер, но небето, забулено в облаци, бе още ниско и мрачно. В седем часа трябваше да запалят лампите. Масата бе сложена за вечеря. Два прибора един срещу друг. Уединила се в „кухненския ъгъл“, Мадлен приготвяше гръцка салата, едно от любимите яденета на племенницата си. Със салатата — по две парчета студено месо. А като десерт остатъка от ябълковата торта. Като навеждаше глава под извитата стълба, тя можеше да наблюдава младото момиче, седнало пред камината под голямата лампа с позлатена дървена стойка. Франсоаз работеше над нейната бродерия. Разбира се, тя не посягаше към букета в средата — той бе дело само на леля й, а се задоволяваше да прави кръстчета във фона — леко и еднообразно занимание, което успокояваше нервите. Като не знаеше, че е наблюдавана, тя се бе отпуснала спокойно. Мадлен я намираше отслабнала и разхубавена. Наистина беше загубила онази пансионерска целомъдреност. Нейното дълго тъжно и нежно лице напомняше портретите на Модилиани. Сякаш цялата стая бе нарочно така устроена, че да служи за рамка на този портрет. Още веднъж Мадлен се възхити на старата полировка на мебелите, на строгата монолитност на камъните на камината, на грубо дяланите греди по тавана, на потъмнелия блясък на плочите по пода. В тази симфония от убити тонове медните дръжки на вратите блестяха точно там, където трябваше. А върху своята еднокрака масичка автоматът внасяше нотка на необходима фантазия в този така грижливо съчетан декор. „По-хубаво не може да се направи. Осъществена мечта в живота — така че сега не остава нищо друго, освен да се възхищавам, да се поздравявам и пак да се възхищавам“. Мадлен прибави риба и маслини в кастрона и разбърка салатата. За какво ли мислеше Франсоаз, като забиваше иглата в канавата? Под това привидно спокойствие навярно отвращението към живота продължава да зрее. А с него и страхът за утрешния ден. Мадлен сложи салатата върху масата, а Франсоаз остави бродерията.
— Почти завърших фона — каза тя.
— Голяма помощ ми оказваш, знаеш ли — каза Мадлен. — Никога не бих имала толкова търпение!…
Седнаха от двете страни на старата маса от дялано дърво. Мадлен сипа от гръцката салата. „Колко е смешно — помисли си тя, — ако някой ни гледа през прозореца, може да си помисли, че сме щастливи!“