— Ах, не! Как може! — каза Франсоаз. — Ще бъде много жалко!
— Не слушай Жан-Марк, той е напълно смахнат! — намеси се Даниел. — Ако толкова му е неудобно, ще те придружа аз, ей така, както съм с висока яка!
Жан-Марк шумно стана от масата, обърна се към Карол и каза:
— Можем да тръгнем, когато пожелаеш. Да повикам ли такси?
— Предпочитам да отидем с нашата кола — отвърна тя.
И като отвори малката си чантичка, извезана с перли, тя му подаде ключа. Този жест моментално го накара да се примири с ролята си.
Огромната зала на театър „Шанз-Елизе“ плуваше в трептяща светлина. По всички балкони публиката мърдаше и бръмчеше по местата си, като очакваше момента, когато ще трябва да замлъкне и да се скове. Въпреки опасенията си, Жан-Марк забеляза, че Карол не беше прекалено докарана за този случай. Пред оркестъра, на първи балкон и в ложите имаше само бижута, черни сака, папийонки, голи рамене и блясък. Повечето от физиономиите носеха белезите на старостта и умората. Жените обаче имаха царствен вид, важен и загрижен. В погледите на мъжете се четеше студено безразличие. Познатите се поздравяваха. Младежта навярно се бе уединила на евтините места там горе, в облаците. Жан-Марк се чувствуваше като петно до блестящата Карол. За свое успокоение той откри над петнадесетина души, които не бяха във вечерно облекло. Една млада жена, седнала вляво от него, на следващия ред, облечена в много семпла бледожълта рокля, бе отправила към сцената чуден профил. В момента, когато я наблюдаваше, Карол му прошепна на ухото:
— Вляво от тебе има една много хубава девойка! Забеляза ли я?
— Да — каза той. — Не е лоша!
Оглушителен шум като лавина удави думите му. Все по-силно кънтяха аплодисментите към един дребен мъж, който се появи сам на огромната сцена. Плешив и сух като бобено зърно, с увиснали краища на жакета си, той се поклони няколко пъти пред залата, седна пред пианото, потърка една о друга белите си ръце, наведе глава и зачака сред тази хилядна, шумна и недисциплинирана тълпа по някакво чудо да се възцари тишина. Изведнъж всички престанаха да дишат и пръстите на Владимир Виленщайн с дяволска лекота захвърчаха по клавишите. Свиреше „Италиански концерт“ от Бах. Всеки тон вълнуваше сърцето на Жан-Марк, сякаш бе отправен напрано към него. Възторгът му бе толкова голям, че той не можеше да определи на какво се дължи голямото удоволствие, което изпитваше — на прекрасното изпълнение на пиесата ли или на физическото вълнение, което бушуваше в него и идваше от дълбините на душата му. Той плъзна поглед към Карол и забеляза, че и тя е пленена. А всъщност не бе страстна любителка на музиката. Навярно се преструваше, че е възхитена, за да не се отличава от другите! Разярен от тази мисъл, той забеляза, че е пропуснал няколко пасажа. Непосредствената близост на Карол му пречеше да се съсредоточи. Долавяше дишането й, лекото й мърдане… И все пак финалът, изпълнен виртуозно, го завладя напълно. Тя започна да ръкопляска заедно с него и възторгът, който прочете в очите й, го накара да се усъмни в предишната си мисъл.
Когато Владимир Виленщайн започна Сонатата в си бемол минор от Шопен, в залата все още се шумеше. Но само след един миг публиката бе завладяна напълно от майстора. От алегрото до скерцото ентусиазмът стана още по-голям; „Траурният марш“, хиляди пъти слушан, разкри в изпълнението на пианиста една нова скръб; никога Жан-Марк не бе чувствувал така ясно съпоставката между студения, звучен и математически точен пристъп на смъртта, от една страна, и, от друга, стенанията на хората, които се мъчат да отблъснат тази смърт. Изведнъж след това, във финала, двете ръце на виртуоза се развихриха, засвистя вятър, който като стихиен огън отнесе духовете. При последния акорд публиката падна от висините, където се бе издигнала, и настъпи гробна тишина. После избухнаха аплодисменти. Жан-Марк, съкрушен, удряше една в друга пламналите си длани и викаше: „Браво!“ Повикан двадесет пъти, Владимир Виленщайн благодареше с дълбоки поклони. И най-после хората, изморени от ръкопляскането, се надигнаха от местата си като сомнамбули. Антракт. Карол се наведе към Жан-Марк и каза:
— Страшно е! Аз не бих могла да издържа до края на концерта!
— Какво има? Уморена ли си? — попита той.
— Не уморена, а преситена… Наситена от музиката… Много е хубаво!… Но като стигна донякъде, всичко се обърква в главата ми…
— Не вярваш ли, че след антракта?…
— Не, Жан-Марк, аз добре се познавам. Прости ми, трябва да си отида!